Световният простор към тебе сочи.

Извърнати очи, а дланите ти ми показват.

Мечта ли, блян ли, какво ли пак нарочи...

Очите ти пък приказки разказват,

а гласът ти кънти в глухото пространство

и бавно поглъща всичко черно и развратно...

Няма го веч’ в тъмата  това тъй човешко ароганство.

Това се нарича време превратно ...

А дали този черен твой кръст на гърдите,

дето виси на тънка синджирка,

те прави тъй вярващ, почитащ дедите,

или подигравката те превръща в мисирка...

Ах, поколение „славно”!

Къде отиде идеалът забравен?

Защо хората още оттеглят се бавно?

Защо светът стана е тъй равен?

Не равен, а вдлъбнат така да го кажем,

през тъпотата вече премина.

А и егото трябва добре да намажем,

че иначе всичко замина...

Защо светът стана тъй равен?

Защо хората оттеглят се бавно?

Къде отиде идеалът забравен?

Ах, поколение „славно”!