Далече, далече оттук, някъде през не знам колко си планини и не помня вече през колко морета, имаше един голям замък. Беше направен от мрамор и стъкло, светлината на слънцето се отразяваше в него, пречупваше се и го осветяваше в различни цветове – на места розово, на места светло синьо, на други жълто, червено, лилаво, зелено, бяло, черно… Можеше да се върти, да се повдига, да се навежда, да лети, да подскача, защото по него се намираха множество колела, крака, крила, перки, които тайно се задвижваха с всевъзможни механизми. Освен това имаше много кули, тераси, прозорци, стълбища, стаи, зали, тавани, мазета… В него обаче нямаше принцове и принцеси, нито великани и чудовища, а различни по възраст феи, вълшебници и магьосници. Замъкът беше техен дом и тяхно училище. Там се хранеха, спяха и учеха пеене, рисуване, писане, смятане, летене с метли, правене на магии и какво ли не още. Обучението се извършваше от специални компютри в точно определени часове на денонощието. Всички бяха много строги и сериозно изпълняваха задълженията си. Всички, освен най-малката фея, която имаше кой знае защо странно име Парси, а то преведено на нормален език означаваше празник или по-точно подготовка за празник… Тя беше невероятна красавица: носеше дълга бяла рокля, имаше тъмнокестенява коса, която стигаше почти до земята, а на главата й винаги стоеше венче от свежи цветя. Очите й - о, те бяха едни такива сини, но се сливаха с морето и небето, блестяха, сякаш в тях имаше милиони малки звездички, които отразяваха целия свят. Парси беше вечно усмихната и тичаше по поляните, гонеше пеперудите, надпяваше се с птиците, прегръщаше цветята, говореше с животните, плуваше с рибите, цапаше в дъждовните локви и беше най-доброто същество на земята…. Цялата природа я обичаше, но не и нейните сестри и братя, които живееха в замъка. Те дори я мразеха, защото тя не харесваше нито лъжите им, нито тайните им намерения да правят лоши заклинания, за да завладеят и управляват света. Често провеждаха събрания и вечно я критикуваха, че не учи по правилата, че не разбира от вълшебства, че никога няма да направи хубава магия нито ще порасне някога. Малката фея не ги слушаше, дори не понасяше скучните уроци, а искаше да погълне знания от самия живот и затова вършеше това, което на нея й харесваше. Даже се опитваше да превърне всеки ден в празник, за да зарадва всички. Надуваше балони, пукаше ги, пускаше музика, танцуваше, тичаше по стълбите на замъка и смехът и огласяше нощите и дните наоколо, а след това разказваше приказки на звездите или си играеше със слънчевите лъчи…
            Една вечер, когато се правеше на заспала, Парси усети присъствие на останалите в стаята си. Не отвори очи, но се заслуша в грозния им тих шепот. Тогава чу за себе си страшни нещо, но не се издаде и поиска да разбере всичко. Сестри и братя говореха:
            - Парси е една никавица!
            - Тя само черни името на всички ни…
            - От нея няма нищо да излезе…
            - Ще ни провали…
            - Да я накажем!
            - Да я махнем от замъка!
            - Не искаме да я виждаме повече!
            После дълго мислеха, а накрая запалиха хиледи свещи, хванаха се за ръце, обикаляха около леглото й и повтаряха:
            - Нека тази нощ черната магия я застигне и превърне в невидама жена. После да се запилее накрай света или в дън земя и никой нищо да не чуе за нея. Нека си остане невежа и да не разбира от вълшебства! Нека никога не направи това, с което да ни пречи! Тогава ние спокойно ще властваме над нещата, ще ги управляваме и ще печелим от всички и всичко. Нека да бъде така, както ние искаме! Нека !
            Малката фея се уплаши, но не мръдна от мястото си и нали имаше добре сърце, започна наум да разваля магията: ”Да не се сбъдне това, което искат! Да не се сбъдне! Да не се сбъдне! Помогнете ми хора, животни, птици, насекоми, дървета, треви, билки и цветя! Нека всички да бъдем живи и здрави и само любовта и доброто да бъдат с нас!”
            После стана тя, каквато стана. Злата магия я хвана донякъде. Чу се гръм, излезе вятър, раздуха свещите, а Парси изчезна от леглото и се превърна в нещо невидимо. Злодеите потриваха доволно ръце, но никой от тях не разбра, че тя не замина никъде и нали не я виждаха, наблюдаваше всичко и всички. Дори ходеше на курсовете за магии, за вършене на добрини, за разваляне на лошотии, за летене, за превръщане в разни неща и когато другите се опитваха да правят пакости и лоши неща, Парси влизаше в главния компютър на замъка и разваляше посланията им, пречеше на черните им мисли, разбъркваше вълшебства и вместо да се случват грозните неща, болестите, трудности, неприятностите, убийствата, катастрофите, всичко ставаше наобратно и слънцето грееше весело, а хората се усмихваха  и живееха задружно заедно с животните и растенията. Невидимата фея се радваше и се превръщаше в дете, гонеше пеперудите, яхваше вятъра, пееше с птиците, говореше с животните, плуваше с рибите и никога не забравяше хората. Катереше се по дърветата, надничаше тайно през комините, виждаше живота им, а после им помагаше да си намерят работа, да открият щастието, да срещнат любовта или да създат семейства, да отгледат и възпитат децата си. Превръщаше всичко в нещо голямо, тържествено и празнично, защото тя самата приличаше на празник… А нейните братя и сестри все се чудеха, защо вълшебствата и магиите, които правеха, не застигаха обитателите на планетата. Те така и не разбраха, че за да стигне това, което правиш до сърцата на хората, трябва първо ти самият да имаш сърце и добра душа, да си готов да правиш само добрини, да обичаш другите, да се радваш на техните успехи, да поемаш лошото вместо тях, да жертваш себе си, за да бъдат те живи, здрави и щастливи…

Рая Вид, 05.06.2014