- Алекс къде си? Имам нужда от теб...
Тя се свлече по стената в тъмната уличка, и остана така, превита на две омърсена, отчаяна и сама.
Някъде в другата част на града празненството продължаваше.
- ...И тогава тя каза „Проблема си е твой, аз имам само две ръце и една уста”.
Разнесе се бурен смях, и пивото се разплиска при сблъсъка на чашите.
- Ти не я ли удостои с... – попита чернокос мъж с тънки рамки на правоъгълните очила. Беше на не повече от 26-7 години, слаб и с прилежно прибрана и изправена с гел коса.
- Бих ли посмял – вдигна ръце като да се предпази този, който говореше, и всички пак се разсмяха.
Първата игра на билярд бе последвана от втора, а докато момчетата играеха Алекс се радваше на две тъмнокоси хубавици, едната седнала на коляното му, другата прокарваща фини пръсти през косата му.
- Какво предлагаш да му направим? – едната облиза похотливо устни, и побутна приятелката си, която бе приседнала в скута му, нетърпеливо повдигаща и без това късата си пола.
Бърз като ужилване Алекс хвана ръката й, и я погледна в очите.
- Кой ти каза – прошепна – че ти ще ми направиш нещо, а не аз на теб?
Наведе се и прокара език по небцето й.
- Две твърде голямо предизвикателство ли са за теб? – вече съвсем очевидно тя премина с ръка по формите си, и се надвеси към него.
В тъмният бар никой не ги виждаше, а и басовете на музиката отекваха и караха пода да вибрира. Всички бяха твърде заети, обладани от собствените си демони, за да забележат тях.
- Оцелей до сутринта, и пак ще говорим – подсмихна се той. Сетне отметна косата на момичето, което бе седнало на коляното му, и захапа врата й.
Поредната чаша Johnny Walker беше пресушена, когато Алекс излезе от бара. Беше му втръснало от двете, а и за трети път пускаха Smoke on the water. Вдъхна от изпълненият с газове от минаващите автомобили нощен въздух, и дробовете му се наситиха с умората на утихналият град. Точно тогава нещо го задави, и той се преви на две.
Това усещане беше ново за него, силно пробождане. Инстинктивно опипа корема и гърдите си, огледа се и се скри в сянката на носещата колона, но не видя никого. Нямаше и прободни рани по тялото. Ловци, помисли си, а после си спомни и за чашата, която момичетата непрекъснато му допълваха. Ами ако някоя от тях беше изпратена там за да го убие? Отърси се от тези мисли и се подаде, оглеждайки празната улица. Нещо го беше уплашило, него, създанието на мрака с недосегаема душа и безсмъртно тяло. Предпазливо погледна зад ъгъла, когато пробождането се повтори, и беше много по-силно, задави го.
Алекс се свлече на земята, и се опита да диша. Сякаш бе погълнал втечнено сребро, което изгаряше трахеята му. Дланите му се разраняваха, притиснати в твърдата земя, докато се опитваше да не се предаде на това ужасно чувство. Едва ослабило се, той се задъха, изправи се и се подпря на стената, искаше да влезе вътре и да извика момчетата да си ходят, да каже на Майк и той да измисли нещо, той винаги измисляше нещо, когато пробождането го порази за трети път, и той заора с нокти в мазилката в опит да се задържи изправен, тялото му се изопна назад като струна, дори не можеше да извика.
Това подължи секунди, но сякаш бе траяло векове. Щом се изтръгна от разяждащата болка той хукна без дори да гледа къде отива, просто искаше да избяга от нея. Улицата се раздвояваше и дясното платно слизаше надолу, той продължи да бяга по лявото, пътят свършваше в една стара механа. Засили се, прескочи разклонението и се хвана за издадените старинни перила на терасата на отсрещната сграда, скочи под стрехата и се сля със сенките, безшумен като привидение.
Очакваше адското пробождане да го настигне отново, за това не спря да тича. Сви по една осветена, тиха уличка над главната, преметна се през ниската ограда и се намери на един от покривите, някъде излая куче. Когато стигна до втори разклон слезе на пътя, навън нямаше жива душа.
Алекс се приземи тихо на тъмния път в покрайнините на града, само палто му издаде звук като от плясък на конска опашка. Не знаеше как бе стигнал тук, но вече знаеше защо. Някой го беше повикал, и от тогава бяха минали часове. Нощта, изпълнена с грях и поквара го беше накарала да забрави този вик, но ето, че сега бе тук.
Алекс тръгна по разместеният от времето и дъждовете калдаръм без да издава ни звук, сякаш беше просто повей на вятъра. Дълбоко в себе си обаче, той изпитваше страх. И не от онзи вик, който го бе накарал да се свлече, сякаш прострелян от куршум, а от онова, което щеше да открие.
Изкъртените мазилки създаваха гротескно разкривени лица по сивите стени, добили кален оттенък на светлината на жълтите улични лампи. Някъде, подобно злокобна сцена от страшен филм изкряска кукумявка. Със всяка крачка мракът се сгъстяваше, и колкото повече достигаше до ъгъла, толкова повече тръпките по гърба му ставаха осезаеми. Погрешно беше схващането, че вампирите не можеха да изпитват човешки чувства. В моменти като този те бяха по-силни от когато и да било.
На улицата, забравена, до стената на една изоставена мрачна къща се бе свлякла тя. Алекс отново усети пробождането, но забърза крачка и стигна до нея.
- Какво са ти направили... – прошепна, коленичи и я обърна към себе си.
Лицето й бе бледо, подобно лунно отражение. Тя изглеждаше здрава, не бе наранена физически, не бе изнасилена, но точно като лунно отражение той виждаше белезите, вкопани в съзнанието й.
Пое я в ръцете си и се изправи, нямаше повече работа на това грозно място. Издигна се над покривчетата и запуснатите дворове, и се сля с нощта като нейно дете, отнасяйки младата жена със себе си.
Когато тя отвори очи лежеше на огромното легло с дървени колони, и прозрачни завеси я скриваха от светлината, идваща от фенера пред прозореца. Алекс бе легнал до нея, опрял се на лакът, и косата му се спускаше, черна и плътна по раменете му. Веждите му бяха склюени в напрежение, по лицето му можеше да се прочете тъга.
- Защо се усмихваш – попита, когато тя срещна погледа му. Беше му непонятна тази човешка реакция.
- Красив си – отговори момичето, и понечи да се изправи, но остана още малко така, загледана в изваяните му като от ръце на скулптор черти.
Той издаде звук сякаш се засмя, но болката по лицето му вече стана явна.
- Това, което...
Млъкна, пое си въздух и преглътна нещо, което искаше да каже с явни усилия, после продължи.
- Това, което намерих, останало от теб в онази улица... Не беше човек, не беше дори подобно на човек. Беше отломка от човешки скелет, изяден до костите, свършен.
Тя потрепери от думите му, и се сви неволно.
- Ще ми кажеш ли какво са ти направили?
Момичето сведе глава, после бавно я поклати, и не го погледна повече.
Алекс винаги бе мразил човешкият род, преди, и след превръщането си. За всичките тези години те ставаха само по- изкусни в мъченията си над други човешки души, но никога не се поправяха. Това момиче, той я бе намерил отдавна, счупена, малка и сама, и се бе зарекъл да я пази, с цената на всичко, ако ще и това да означаваше да я превърне. Беше виждал много болка, беше причинил още повече, но това, което откри в нея... Обикновено хората биваха разбивани и в тях зейваше празнота, суха, тъмна празнота. А тя бе счупена, непоправимо счупена, и вътре в нея всичко бе прясно, горещо и живо. Бе непоносимо да я гледа така.
- Добре – каза само, премести се по-близо до нея и се приведе над тялото й.
Тя се сви на гърдите му като уплашено от пороя малко птиче, и притихна, готова да умре в ръцете му. Тя знаеше, много добре знаеше за чудовището, което живееше в него, и предпочиташе това пред собственият си род. Това бе непонятно дори за него, и го изпълваше с ням ужас, от който не намираше покой.