ПО ЯВОРОВ
Една, че две,
че три години...
Защо ни, боже
нас наказа?
Градушки, свлачища,
пустини...
И вля в гърдите ни
омраза.
А палехме за тебе
свещи,
за божия
благословия.
Ти всичките молби
горещи,
потъпка
като слон в сгурия.
Отмина зима
снеговита,
жита жълтеят,
хляб, надежди,
а щерката
и тя залита
към младия левент
отсреща.
За тебе, дъще,
всичко давам,
сто крини жито,
десет коча.
Какво че аз,
без теб оставам?
Такъв светът е,
луд, порочен.
Белее облаче
отляво,
самотно
като бяла роза.
Пчела самотна
преминава.
Не е поезия...
а проза.
Чернее, гръм
и ужас бяла,
парчета лед,
убийци бели.
Земя сред лято
побеляла.
И куп надежди
в миг умрели.
И тръгват
траурни селяци,
на нищичко
се не надяват.
Проклинат
като в мъртво блато жаби...
След бяла лудост...
мъртва плява.