Запазих си за спомен от Созопол

въздишката под бледата луна,

когато тръгнахме във две посоки,

навеки врекли се във любовта,

уж летен флирт,

преди да разберем,

че най-трайни са нетрайните неща.

На мидичка седефено коремче

докосвам сам тук,

късно есента

и пак съм на Каваците със теб,

а тъмнината топло ни намята

и ражда в мен поредния поет

за да танцуват влюбено словата.

Сега ревнува Витоша до мен

и духа вятър в твоята Силистра,

но не ни пука,

щом сме още в плен

на порива взривен на прима виста.

Валентина Йосифова

12.05.2014 г.