Мечтая с изгрева кафето си да пия,
очи в очи с розавата му зеница да се видя.
Да закусвам с първи слънчев лъч мечтая
на приятното време тежестта да узная.
Мечтая за пълна градина,
под дланите ми обичащи живот да има
и нежен цвят сутрин да събуждам,
щом душата ми пее и танцува.
Но сега съм бързей и мигове насичам,
вятър немирен в косите ми се оплита
и все нещо в мен подскача, рита ..
мира ми не дава да съм сита.
И под прелестната рокля на сезоните,
дорде в цвят вишнев се обагри
от бързане до луната ще скоча,
сърпа си да ми даде назаем.
Ще се върна с вятърна посока
и преспи бели ще заваря,
дорде главата си разтърся,
жълти листове ще са опадали.
И от хаоса звучно ще заплача,
че мигът желан зад мен остава.
Но ти не стои учуден и замаян,
а в прегръдката си дръзка
приласкай ме и обуздай ме
и люби ме в всичките сезони,
тогава ще стихна зная,
бързей, в дълбоки води влял се.