Ти цялата си светъл храм,
във който диво се поселих.
Разбойник бях. Кръчмар презрян,
но себе си във теб намерих.

Отворих всичките врати,
от притвора чак до олтара
и хляб от плът ми даде ти,
и капки кръв от вино стар

В икона сбра за мен деня,
покров с косите си изплете
и осъзнах, че си една
предвестница на Боговете 

Наливам виното. Пиян.
И моля се от срам разплакан,
ти вечно да ми бъдеш храм, и
вечно в този храм да чакам...

Ивайло Цанов

Дали съм храм... сама не знам,
/камбаните стоят високо/.
Внушително звънят в сопран
слова кънтящи издълбоко. 

В сумрака вътре...  тишина,
/иконите говорят тихо/.
Олтарът с ангелска искра
молитвено разпъсква ехо.

Мъждеят  восъчни свещи`,
белеее светлината свята
подканя хроми, бедни, зли
ръце да сгрят...  и душата.

С врата отворена за теб
е храмът - божия обител,
бъди ми гост, во век приет
духовен брат и мой Учител.

Таня Мезева