Българската, наша, черга родна,

разтупват - обявяват за свободна!

Един я дърпа, друг пък я изтиква...

Уж всички я приемат за реликва.

 

От дърпане горката се разнищва!

Зад нишките и сурогат се вкисва...

Излагат я на всякакви стихии,

заливат я с невиждани помии!

 

А цветовете и – мечта красива,

превръщат се в пихтия - някак сива...

Преливат се зелено и червено,

оранж, и жълто, синьо, и пембено...

 

Не си личи, че беше с пъстри шарки,

със идентичност - светещи и ярки.

Но който черга да тъче не може,

от де да знае, как се пази, Боже!?

 

А онзи, дето само я развява

и мисли, че се цвят с боя създава -

не знае, че за цветове красиви

във вътъка са слагат цветни сили.

 

И вярва, че тъкачното кросно -

използва се за сплашване - дърво.

А не е чувал даже, че платното

на чергата се вие на кросното.

 

За нищелки, совалка и основа,

решава, че са му награда нова.

Прибира си ги в джоба, за из път,

но чергите без тях не се тъкат!

 

А чергата, не се ли дотъче,

разнищва се, прилича на менте...

Постелята от нея е корава!

А за завивка - даже и не става!

 

Антоанета Александрова