/ По класическата творба/



Понякога в съня ти
                         ненадейно
ще влизам
          като полъх невредим.
Защо ли идвам?
                    Никаква идея...
Тук няма пламък,
                     има само дим...


И приказка една
                    ще ти разкажа,
защото любовта
                      е вечен грях...
Две нежни думи
                 само ще ти кажа
и ще се върна там,
                         където бях...


Разбойник дилижанс
                    пореден среща
с нож кървав.
               Няма милост, няма...
Жени и злато:
                     ето ги отсреща.
Дисаги пълни
             с мъка, кръв, измама.


И него, боже,
                     майка е родила,
да знаеше...
            От где пък тя да знае?
Би хвърлила го тя
                        на крокодила,
червата,
             хищни риби да бозаят.


Ала и изродите
                                остаряват,
за кръв и подлост
                        не остава сила,
и лягат беззащитни
                              като плява,
градушка дива
                       скоро покосила.


Лежи разбойникът
                            и люти рани
мухи целуват
                   с дързост ненасита,
и няма кой
                от птиците да брани
душата му покварена,
                                 пропита.


Но ето: малко,
                        дрипаво момиче
покри лицето му,
                          с листо покри.
Заплака той,
                 за първи път обичан
и под листото,
                      като че се скри...


Но ти заспиваш,
                          вече е студено,
аз търся в теб
                        момичето добро...
Разбойника то стоплило,
                                     а мене
ти никога не стопли тъй...
                                       Защо?