Той беше лош и по очите му личеше стръвен зов:
гневът, гневът ... ревеше той!
Гневът към света го направи тъй лош.
И умираше по-малко и потъваше в калта.
И нямаше кой да му каже,
и нямаше кой да му подаде ръка.
Плюеше всЕкви хорски предразсъдъци
живееше по свои правила, свободен,
и никога роб на своите мисли.
Едни го гледаха с насмешка, други с страх,
а трети покрай него обираха каймак,
затънал бе до гуша в грях,
жени и пиене от мрак до светлина
и никой не се интересуваше
отречен бе до гроб от майка и баща.
Че кой да върже туй побесняло куче,
ранено от любов и без любов в живота.
Но в една поредна утрин той
срещна закъсняла звезда,
дали сияние или жена
в очите му лудост светна,
нещо забравено гръдта му жегна.
И връщаше се все там на уречното място,
но с гняв в сърцето как се пожелава
момиче прекрасно и с груби ръце
как се докосва нежно лице!?
А тъй желаеше след толкова отрови,
да вкуси истина от извора на таз девойка.
Не знаеше нежност, не знаеше топлина,
с груби ръце и думи притискаше във ъгъла,
и все така, и все така, но тя бягаше
от жилавите му пипала и с думи го оборваше:
не може така! И при ни врати затворени,
ни при върви сложени тя даваше своята красота.
Тогава той седна до нея и лист на масата сложи:
Всичко ти давам, дом и себе си, имане.
\"Пиши, какво желаеш, но там до моя, подписа ти
да видя и в този ден и час желая, тебе да имам!\"
А тя се засмя, драсна нещо скришом и пъхна
в джоба му листа.
Обич!
Дните прекрасни се нижеха, спокойствие и
обич възвишена, зиме, пролет, лято, есен,
нов човек смирен роди се.
Но южнякът го поднесе, стръв в морето хвърли
и първият кораб го отнесе.
Тя гледа дълго след него, океан от сълзи
му поднесе, но не за тез дълги месеци,
а вече знаеше, ерген ще се върне човекът.
Но сърцето на добро момиче е същински
ковчег Ноев, тя се обърна и го прегърна,
а той главата си отмести и в очите й никога
повече не погледна.