Закопча ме небето. Затвори ме в облак.
Замириса на дъжд и намокрено лято.
Помътняла реката разплиска се болна
и се спука земята от слънце и злато.
Заваля, а косите ти светеха топли
и обут във пробити и вехти галоши,
разпилявах ядосан горещите локви
и те исках – и още, и още, и още...
Но изтече дъждът и просъхна земята,
от прозореца стаята вече ме вика,
да се скрия прегърнал в завивките сякаш,
десет локви, и теб. И това, че обичам...
Ивайло Цанов
Във тъмната стая светлинка се е е скрила,
далеч от дъжда и горещите локви.
Прегърнала скришом тази част от всемира,
която е мисъл... що още ме топли.
И нищо че чукат във прозорците капки,
и тъмно е вън, и нощта е бездомна.
Наложила тайно... невидимка шапка,
при тебе ще дойда, не холограмно.
В завивките спални, като вятър ще вляза,
/полъх съм летен що роши косата/.
Усети ли как, аз за теб непознатата,
дъждовно докоснах със обич душата?
Таня Мезева