Невероятна нощ се е накиприла,
полупритихнала, отмаряща,
сукното тъмносиньо е раздиплила,
последни светлинки потапяща.

А горе, в липите, звънтят листенцата
в прегръдките на ветрове галантни
и в унисон под тях шептят цветенцата,
изпускайки дъха си в цветни мантри.

Ни звук, ни шум, а плътност от желания
залива ме. От ветрове поспрели
ли дойдоха? От феите – създания
ефирни и прозрачно сиво-бели?

И като стон, откъртен от цигулката,
душата ми се плисна в тъмнината,
за да намери някъде пролуката,
но пак намери само самотата.