Душата ми е храм огромен
и в него аз се моля сам.
Сърцето ми- подарък скромен,
виси, като камбана там.

И ударите на сърцето
звънят във цялата душа.
Това звънене под небето
ме пази сякаш да греша.

Когато стъпката ми крива
ме води някога към грях,
душевният ми храм ме скрива
и ставам пак какъвто бях.

Кога са лоши времената
и те създават в мен проблем,
аз сея бързо семената
на оздравителен мехлем.

Във своя храм отново влизам
и паля в него свята свещ.
От него винаги излизам
пречистен всякога и свеж.

Душата ми е храм огромен
с камбана звънка от сърце.
Затуй оставям аз за спомен
отрудените си ръце.