Заобиколена съм от тъмнина. Непрогледен мрак, изпълващ ме цяла. Правя няколко крачки, след това още няколко и напипвам стена. По стената се придвижвам до нещо, което на допир е, като врата. Натискам \"дръжката\". И пред мен изгрява светлина. Всеизпълваща светлина. Нищо не виждам. Чувам гласове. Толкова са много. Някой разтърсва тялото ми. Никого не виждам.
Събудих се. Изглежда, че съм била в кома последните няколко дни. Какво се е случило? Питам докторите и медицинските сестри, но никой не ми казва нищо. Някакво момиче, горе - долу на моята възраст влиза в стаята ми. Прегръща ме. Гласът и ми е познат, но не мога да се сетя коя е. Говори ми с прякор. Явно ми е приятелка. Пита ме как съм. Отговарям и, че съм объркана и не знам коя е тя. Тя ме поглежда тъжно и казва, че се надява да мога да успея да се сетя коя е. Стои малко с мен. Говори ми. Приятно ми е в компанията и, чувствам се добре. Казва, че трябва да върви. На тръгване ме прегръща и ми пожелава бързо справяне с амнезията. Изпадам в шок, когато тя си тръгва, защото осъзнавам, че аз наистина имам амнезия. Не зная коя съм. Изплашена съм. Влиза един лекар и ми дава успокоително. Заспивам.
Има някаква руса жена до леглото ми. Плаче. Отварям очи и тя ме прегръща. Целува ме. Пита ме как съм. Отговарям и, че съм по - добре, но главата още ме боли. И след това задавам страшния въпрос : Ти коя си? Жената се разплаква. Казва, че ми е майка. Не помня майка си. Не помня нищо освен името си.

Няколко дни по - късно ми казват, че изглеждам много по - добре и е възможно скоро да ми позволят да се прибера у дома. Но къде е моят дом? През тези няколко дни идват разни хора, роднини, приятели, които също не помня. На седмия ден от престоя си в болницата (седми ден от датата, на която се събудих) вратата на стаята ми се отвори. Бях с гръб към нея, но сякаш нещо ме сряза през стомаха. Обърнах се. Припаднах.
Не знам колко време ме държат на успокоителни и ме упояват, за да спя, но когато се събуждам по - скоро ми позволиха да се събудя не мога да се нагодя към дните. В последствие разбрирам , че този безкрайно дълъг период от объркани сънища и халюцинации е траел около три дни. Не помня лицето на човека, който влезе. Зная само, че трябва да дойде отново. Питам майка ми кой е той. Тя отговаря, че не знае някой да е идвал в онзи ден. Странно. Прекарвам още два дни в болницата, изпълнени с някакво очакване, което не стихва. Вече съм сигурна, че трябва да видя този човек отново. На следващия ден излизам да се разходя. Имам нужда от нещо за четене, за да разсея нетърпението си. И там, в средата на коридора, докато вървя, загледана в плочките, онова чувство в стомаха се появява отново. Вдигам поглед и го виждам. Същият човек. Той е мъж. Мъж. В този момент сърцето ми се качва в гърлото, краката ми се разтреперват и аз започвам да тичам. Бягам към него без да знам какво се случва. Защо го правя? Хвърлям се в прегръдките на мъжа и се разплаквам. Той ме прегръща силно, целува ме по косата и ми казва, че всичко е наред. Нарича ме \"мила моя\". Разтрепервам се още повече. Сещам се кой е този мъж.