Додея му и тази светлинка -

ту облаче изтлея, ту звезда угасва. 

И в хладната прегръдка на нощта 

незнайно сова някъде проплаква.

Додея му и тази тишина –

луната била му е сетната утеха,

ту писък на ранена свобода,

ту вик от нараненото му его.

Додея му и тази суета –

пътеката, оказа се, е кратка.

И с болката на сетния си час -

погълна го нощта – отровно-сладка.