Глава 1

Навън валеше, като из ведро. Капките се стреляха , като копия по земята. Карайки хората, да усилят крачките си до домът. Където ще се приберат на топло и безопасно място, посрещнати от любим човек.

Вцепенена, несигурна, отчаяна загледана във врящата кана кафе на котлона,  Ния не помръдваше. Дори не чуваше, шибането на дъждът по прозореца. Сякаш опитваш се да я разсея, макар безуспешно. След  10 минути. Сторили и се, като цяла вечност, тя се изправи и изключи котлона. Ния още беше потресена от чутото, движеше се, мислеше, като на сън, всичко и се струваше, като илюзия. Да. Някаква грешка, лоша шега, нещо неестествено, невъзможно. Трябва да има някаква грешка. Тя взе стоманения съд и си наля кафе в порцелановата чаша за чай. Отпи глътка и остави чашата на кухненската маса. Обиколи , и седна на мекия ъглов диван, покрит с вълнено одеяло на райета с пъстри и свежи цветове.

Беше го купила от разпродажба на фирма „ Блайв”. Когато го беше видяла, не се бе усетила как вече го носеше към гарсониерата си. Ния трудно си бе намерила това жилище, и то на изгодна цена. удовлетворена бе от постигнатото. Имаше антикварна книжарница в близост до центъра. Намираща се в един неизползваем гараж, за който още изплащаше. Имаше свой живот, сама си бе господарка. От седем години, никой не и се беше месил. Ния искаше да се установи в Пловдив и да започне на чисто. След като завърши висшето си образование, като психолог в Пловдивския университет. Ния,отвори книжарницата си. Също така, почасово работеше, като секретарка, при един добър за професията си адвокат. Никой не беше по силен да я върне обратно в миналото и… до днес! След седем години отсъствие и се налагаше да посети родния си град, градът в който е отраснала в мизерия и нищета. Налагаше се да се върне във Велико Търново. Често разговаряше с втория си баща. Тя знаеше, че той я обича като собствено дете. След смъртта на баща си,когато бе едва на пет, той и бе оставил доста тлъста сума в банковата и сметка, които можеше да ползва едва когато стане пълнолетна. Две години по- късно, майка и се ожени повторно за Боби, но Ния го наричаше татко. Когато почти бе навършила 18 , той си бе тръгнал от домът им, но никога не я изостави. Малко след него, Ния също напусна домът си, оставайки майка си сама. Често се чуваха с Боби, за разлика от майка и.

А сега, вече бе късно- По дяволите!

Боби беше изключително разстроен и притеснен да и съобщи, че майка и се е самоубила.

Ния, знаеше, че не му е било лесно, сълзи се стичаха по нежните и крехки черти. Не бе възможно , майка и да се самоубие. Не и тя! Ния знаеше, че тя бе твърде против тези „подвизи” , както обичаше да ги нарича майка и. за нея не бе нормално това, както и за Ния, но разследващите бяха на друго мнение. Макар да имаха основание за това. Последните години, майка и се бе пропила. Държеше се хладно и все по- рядко подържаха връзка. Всеки път майка и я обвиняваше, че не я посещава. А Ния се оправдаваше, ту с университета, ту с работата. Истината бе, че не желаеше и то от себичност. Боже! Как е могла, да я остави сама, след като знаеше, колко е самотна! Но самоубийство, това бе невъзможно. Никой не искаше да и повярва. Трябваше да разбере сама, трябваше да узнае истината. Това я съсипваше, угризенията, сякаш я изяждаха жива. Тя и го дължеше, поне това можеше да направи. Само, ако беше с нея това нямаше да се случи. Щеше да се върне. Да! Щеше да го направи, след 7 г тя щеше да се завърне в Търново.

Ния стана от дивана и се запъти към телефона.

-          Ало – дочу се симпатичен женски глас.

-          Здравей Лина, аз съм Ния.

-          Да! Познахте. Как си?

-          Не много добре…

-          Какво се е случило? Плашиш ме!

-          Майка ми, тя е мъртва! Мисля, че е убита, след два дена се връщам в Търново.

 

 ****************************************************************************

Неспокоен, той крачеше из тясната стая, която притежаваше само един малък, невзрачен прозорец. По него ясно личеше, че не бе докоснат от месеци, дори и повече. Прахът и мръсотията, както и следите от умрели насекоми и паяжини спускащи се като воали, доказваха това. Вътре имаше една малка квадратна масичка, а върху нея препълнен стъклен пепелник с фасове на цигарите „King” , една чешма и дюшек, предназначен за спане, както и два дървени стола сложени небрежно из стаята.

За какви се мислеха те? За светици! Богини или нещо повече, нещо повече от него?

Ядна тръпка в гърлото му, го накара да изругае.

Да те се мислеха за повече от него, мислеха, че с лека ръка ще го захвърлят, като стара ненужна вещ. Че ще се  отърват от него, но грешаха. Да! Грешаха, той щеше да им докаже това. Нали беше мъж! Ще си отмъсти. Край! Повече нямаше да е загубеняка, който отминават без уважение. Да! Той щеше да ги накара да го уважават и да му се подчинят.

Този път те щяха да страдат, те щяха да изпитат болезнената болка, те щяха да се молят!

Седна на единия дървен стол, усещайки силно напрежение в тялото си. Стола се поклащаше, но той дори не бе забелязал. Втренчил се бе в пепелника. Името което му се плъзна в умът го накара да се усмихне.      

 

*********************************************************************************

 

 

Времето не даваше признаци за по-хубав ден от вчерашния. Почти си бе стегнала багажа, когато се позвъни на вратата. Ния потича боса по студения под към вратата да отвори. На прага с една голяма и изящна червена роза стоеше Николай.

-          Здравей, мила - целувайки я нежно по нежното ù пребледняло лице.

-          Здравей, Ник. Влез! – подканвайки го в същото време с ръката си.

-          Съжалявам, че не дойдох по-рано, но имах много работа в кантората.

С бавни крачки се приближи по-близо до нея и я взе в прегръдките си.  Тя едва успяваше да удържи напиращите сълзи, които ù тежаха толкова силно на клепачите, докато тя не се предаде. Поддадели се пред чувствата ù, сълзите се стичаха победоносно по меките ù бузи, осолявайки пътя зад себе си. Цялото ù тяло се отпусна, усещаше как рухваше в ръцете му. Чувстваше се по-слаба от всякога, сърцето ù се свиваше от болка и мъка, изпадайки в тежка агония. Цялото ù тяло се тресеше, не се побираше в кожата си, толкова болно ù бе. Тя бе повече от благодарна, че в този тежък за нея момент той бе до нея.

Николай бе адвокат. Син на нейния шеф. Но това никак не беше пречка за срещите им. Добрият старец много се радваше за тях и тайно се надяваше тя да е жената, дарила го с  купища внуци. Ник беше от добрите момчета - висок, с кестенява  чуплива коса, светли като небето сини очи, с широк нос, с не много ясно изразени черти. Които му придаваха незрял вид. С не много издадена брадичка. В телосложение бе мускулест, строен и доста добре оформен. Винаги се отнасяше с внимание и уважение към нея. Никога за нищо не я бе насилвал или принуждавал. Във всяка ситуация и всеки момент той знаеше как да се държи или постъпи. За нея той бе изумителен, но тя не вярваше в съвършенството, затова го наблюдаваше зорко. Успявайки най-накрая да му намери кусури.  Понякога, когато излизаха да хапнат навън или да изпият чаша вино, той така се увличаше в разказите за работата си, че тя се отегчаваше до такава степен, че измисляше някакво хронично заболяване. Викаше си такси и се прибираше облекчена и изтощена в дома си. Въпреки всичките му очарователни черти и добър характер, усещаше, че той не беше за нея. Не беше мъжът, от когото имаше нужда в живота. Но ù беше приятно да прекарва времето си с него, да се разхождат по пловдивските тепета, да посещават Драматичния театър, да хапват в някой изискан ресторант. Сега му бе много благодарна, че бе до нея. Не искаше да остава сама. Чувстваше се празна, изхабена, предадена. Предадена! Защо точно предадена, заради това, че майка ù я бе оставила сама… сама, сираче? Не бе ли тя тази, която остави майка си сама. Колко бе печална, колко скръб можеше да побере сърцето ù.

Николай първи развали мълчанието им.

-          Ния, скъпа… виж… а… знам, че сега не е най-подходящият момент, но... - той приклекна, заставайки на едно коляно. Извади от джоба на белия си панталон красива розова кутийка. Отвори я и се показа един красив златен пръстен с нишки от бяло злато и красив бял диамант, не много голям, но не и малък. – Ния… ще благоволиш ли да направиш мен, клетия затворник на твоето сърце, просяка, молещ за троха от твоята любов, най-големия щастливец на света, като склониш да станеш моя жена.

-          Аз, аз не знам какво да кажа - тя усети как краката ù се напрягат. Втренчила невярващо в него очи. Тя не знаеше как по-тактично да му откаже, без да го обиди или нарани. – Ник, не съм готова за това. Съжалявам, но просто не мога. Имам толкова грижи и нещастия на главата.

-          Точно затова – той я хвана енергично за крехките и тънки пръсти, – това е радост, нещо, което ще крепи и двама ни, хайде, Ния, не оставяй клетника да страда.

Гледаше го непредвидимо, той стоеше коленичил, с тъжно кучешко изражение. Сякаш гледаше молещо се малко дете за поредната си играчка. Доста небрежно, особено за професия като адвокат. Как успяваше тази муцунка да се приеме на сериозно.

-          Ник, моля те, не сега.

Тя се отдръпна от него, обръщайки му гръб.

-          Мила, знам, че моментът не е от най-подходящите. Но знам, че не искам друга, ти си всичко, което съм искал някога от жената, с която мисля да прекарам живота си. Ще се подкрепяме. Сигурен съм, че ще бъдем добър екип.

Господи - мислеше си Ния, - дори не спомена нещо за любов, за чувства. А сякаш предлагаше изгодно предложение, което ще задоволи и двете страни.

-          Виж, Ник, приятно ми е с теб, но на този етап от живота ми не мисля, че ще се получи, съжалявам.

-          Нима чух правилно. Ти ме отхвърляш. Нима само си ме използвала! Искала си да се добереш до баща ми, заради парите ли, Ния. Ако ме обичаше искрено, сега нямаше да си обръщаме гръб. А да плачем от щастие.

-          Не е вярно! О, Ник… какво ти става? Майка ми се самоуби. Имаше два несполучливи брака. Не искам да избързвам. Това е голяма крачка за мен. Не искам и да се караме, имам нужда от теб, Ник.

Тя тръгна нежно и съчувствено към него. При този неин жест, разгневен, той се обърна на другата страна. Ния сложи нежно ръката си на рамото му. Но той бързо се отдръпна и без да каже нищо, излезе от апартамента, затръшвайки вратата след себе си.

Дълго наблюдаваше блиндираната врата. Усети силна умора и седна на ъгловия диван. За първи път стаята ù се стори толкова празна. Въпреки че имаше два големи шкафа и етажерка, направени от ясенова дървесина. Придаващи някакъв приятен домашен уют. Също така средно голяма мивка, а до нея малък хладилник. Напълно достатъчен за един човек.

Трябваше да се стегне. Да довърши багажа си. Никога преди не го беше виждала така ядосан. Излизаха едва от няколко месеца. Защо трябва да се чувства горестно заради него. Заради господин перфектен, който се оказа не чак толкова. Бяха големи хора, а той така се разсърди. Мислеше само за себе си. Не ù влизаше в положение. Нима не вижда черната сянка над главата ù. Не! Не трябва да го мисли и без това нямаше да се получи. Да приеме, да склони  да се омъжи за него, това значеше да предаде себе си. Стана от дивана и се запъти към спалнята да продължи с опаковането. Дано, мислеше си тя, г-н Кузманов да не се повлияе от изблиците на сина си и да спре да я вика в офиса си да му помага.

Пътуването до Русе мина спокойно. На автогарата я посрещна нейната приятелка Лидия. Ентусиазмът ù бе заразен. Толкова енергична, но и завладяваща. При този ù вид Ния не успя да се сдържи и се разсмя. Прегърнаха се силно и продължително, сълзи на щастие се разляха по лицата и на двете приятелки.