От два месеца моята приятелка е на село. Снощи ми се обади по телефона да отида и аз, хем да съм й дружинка, за да не е сама, защото отпуските на децата й свършили и те се върнали в града, хем да изкарам една почивка на вилата в балкана. Зарадвах се на това предложение и се заех да се приготвям без отлагане. Знаех колко е хубаво там, тъй като  миналото лято прекарах два незабравими месеца в това китно балканско селце. Каква ти вила?! Това е най-обикновена  българска възрожденска къща с две  малко вкопани в земята стаи за изби, едната от които през лятото използваха за кухничка, дървена стълба, която извежда до нещо като балкон с парапети и от двете страни на която се влиза в две стаи с вградени долапи, килерче и кухничка. Пред къщата цветна градинка, а в големия двор - зеленчукова градина и много овошки. Селото е малко, сгушило се в една долчинка до балкана, като внучка в полите на баба.  Заобиколено с височини и вековни букови гори, а край него минава малка рекичка, чийто води са толкова чисти, че можеш да видиш и най-малкото камъче и най-нищожната животинка на дъното й. Въздухът е кристален, упойващ! Колкото и да е горещо през деня,  вечер става хладно и ти спиш като младенец. А песните на птичките,  свиренето на щурците, кресливият жабешки хор от близкия вир, който реката образува правейки завой? Невероятно! Изобщо - това беше кътче от рая... Някога тук е кипял живот, но сега са останали само няколко старци на доизживяване. Само лятно време селото се оживява - младите идват, преди всичко на курорт в къщите, наричайки ги вече вили...
            Пропуснах да попитам Мая за дядо Боян и баба Божана /Жана/ - как са, как живеят.  С тези симпатични възрастни хора бяхме станали много близки. Жителите на селото бяха малко и колко му е да научиш житието-битието на тези, които ти бяха станали симпатични...
           Та, дядо Боян бил от голямо село в равнината. С другарката си живеели задружно, били семейство за пример в слото. Но баба Маринка се разболяла, верният й другар близо година всеотдайно се грижел за нея, но не можал да й даде живот. В селото за кратко време си отишли от този свят и много от акраните му. Край дядо Боян - симпатичен възрастен човек, държелив, работен къщовник с голяма миньорска пенсия взели да се навъртат баби, че вдовиците били много повече в селото. Една съседка дори му станала доста близка... Така минали две или три години и снахата се изплашила, че чуждата жена ще го прелъже и ще отнеме имота и парите на стареца. Прибрали го при тях в града, но за неудобния градски апартамент станал излишен, ненужен, натрапен. В града дядо Боян живял броени месеци. След това го изпратили в това село, след като и майката на снаха му починала и къщата останала съвсем            В града дядо Боян и баба Жана били съседи. Живеели в един блок в различни входове. Наскоро след пристигането си, двамата се запознали. Една привечер баба Жана седяла на пейка в малкото паркче пред блока с една съседка и дядо Боян седнал при тях. Повели непринуден разговор и той ги почерпил с лукчата. После уж случайно се срещнали. Харесали се, допаднали си, влюбили се. Любовта им ги озарила като светкавица, но и като светкавица бързо угаснала. Снахата, която ревниво пазела свекър си от женско посегателство, скоро разбрала за любовта им и ги разделила. Забранили му на дядото да се среща, да разговарят по телефончето, изобщо да я забрави. Той не искал да сърди близките си и предложил на баба Жана да сложат край на нещо хубаво, което не било още започнало, но посятото зрънце в сърцата покълвало. Тя приела тежко раздялата и се разболяла. Една година ходила по доктори. После и тя се помъчила да се примири, да забрави. По това време пратили дядо Боян в селото на снаха му. Така минали години без да се виждат, без да се чуват, но не спирали да мислят един за друг.
           Баба Жана била симпатична, общителна, бързо намирала общ език с хората и мнозина тайно желаели близостта й, но тя не допускала никого. Сърцето й било заето, вярно на нейния скъп човек, на нейния дядо Боян. 
           Съдбата накрая се смилила и след толкова години на мъки и изпитания, събрала двамата влюбеи и ги дарила с щастие.
            Баба Жана живяла със семейството на сина си, но и тя станала в тежест на младите. Доброволно решила и дошла да живее в това село при една възрастна , далечна роднина на баща й. Полагала много грижи, то жената била много възрастна, болна и скоро починала. Баба Жана решила да остане тук. Имала всички условия за един нормален живот и най- важното била самостоятелна, независима от нищо и от никого. Така двамата заживяли в едно селище и покритите с пепел, но живи в сърцата им въгленчета се съживили и пламнал отново буен огън. Те не можели да се нарадват един на друг и на възможността пак да са заедно. Дядо Боян се разболял и баба Жана започнала да ходи  в къщата му и да го наглежда. Носела му вкусотийки за ядене и всеки път го питала какво иска, а той й отговарял, че нищо не иска, иска нея. У баба Жана започнала борба. Тя чувствала неудобство от хората. При всяко отиване  при него, часове преди тя се разтрепервала, вълнувала се като ученичка при първа среща. После си казала, че не може да се прави на света вода ненапита и да изгаря от желание да е с него  Започнала да не мисли какво ще кажат хората. Така ден-два минали месеци и една привечер събрала смелост и кураж, сложила най-необходимото в една торбичка и отишла при своето съкровище като простичко му казала: „Оставам при теб!” Дядо Боян не вярвал на ушите си, не можел да се нарадва. Най-после тя изпълнила молбата му, а любовта им победила...
            Сама или с Мая винаги се отбивахме при тия много приятни, мили хора. Често ги виждахме седнали на пейчицата под големия орех кротко да си приказват. Лицата им  излъчваха някаква мека, топла светлина. Как само я гледаше дядо Боян и как мило й казваше: „ Жане, моето момиче...”, а тя усмихната му отвръщаше:„ Кажи, Слънчице?”...

             Унесена в спомени и мечти машинално съм взела тетрадката, на която записвах мисли от прочетени книги. За приятелството, за любовта, за ревността. Разлистих страниците и взех да чета. „ Любовта е... любовта е...”  Ето! Това е, което търсех: „Най-красивата любов е не, която мечтаем, която сме изгубили, която изпитваме или сме изпитвали, а любовта прераснала в приятелство завинаги!!!” Това със сигурност беше написано за моите чудесни приятели и за тяхната красива любов.