Толкова много безразличие
с лапите си отваря устата на ямата.
Толкова желание за близост
без да го има, толкова смелост
се удря в гърдите на невъзможното.
А удара боли, боже как боли!
И се окъпва слънцето в чернилка,
в нощта светят две забравени сълзи,
стъпкани с безразличие, умират звезди.
На там няма нищо!...
В тъмното пътят не се вижда, защото
черното е любимо когато тъжиш.
Аз си мълча, отсреща и ти,
как се изговаря обичта
когато на този път съм аз,
на другия ти?
Как да продължиш, когато
последното те заставя
да мълчиш?
Как сляпо се вярва,
когато реалността ти казва:
върви!
Нямам нищо за даване,
две ръце отрязани с ножа
на невъзможността и две очи
изкарани с безразличие.
Що е то, просто обич?
Просто обич...