Мили мой, тъй безкрайно далечен,
пак е нощ и ромоли дъжда...
Капят сълзи кристално прозрачни,
хлипа морно добрата земя.
С тежки стъпки отвънка тъгата
доближава и мойта врата.
С мокри пръсти почуква в стъклата
и наднича... в самата душа.
Тя не знае, че ти си със мене.
По ръба на мечтите вървим...
От самотност минутите стенат,
а тъй краткото време кърви.
И пристъпват във диря незрима
мойта с твойта душа за ръка.
И в мечтите си плахи те имам...
Но се питам - дали е така?