Морякът няма вечен бряг,
дори и за малко останал
той ще отпътува пак!
И чувства се така стабилен
на вълната хванал юздите.
Но нещо в него все го смъмря,
че изтървал е на годините юздите.
И все си казва, тук ще се закотвя,
нали все някъде трябва да остана.
Но душата му подобна птица,
как клетката ненавижда.
И ето падат пред очите му платната,
трудни, криви са му дните,
все нещо дращи в него,
зверче ли, ад ли, що е?
Все тясно му е деколтето,
душата кожата ще пръсне.
И гледа вече надалеко,
че неправилната звезда свалил е,
като за помощ, сигнална ракета
и тя бързо в небето изчезна.
Ах, моряче, моряче, не разбра ли вече,
че всяко трябва и не трябва, е,
айсберг врязал се във твоя кораб,
във сърцето.
Какво ти е виновна пак жената,
мирна, кротка, в ъгъла плаче.
Ти душата си за нея разтвори
и с сърцето си я обичай,
тогава между двете ти длани
пламък отново ще засияе.
Позволи си да бъдеш обичан!
И там до където трябва да стигнеш
с попътен вятър, сърцето ще те откара.