Седяхме и пиехме на брега. Вечерта беше топла, слънцето тъкмо се бе скрило, и моравият мрак се заменяше от тъмносин воал, отнемащ малко по малко златното от повърхността на водата.
Джули беше до мен, подгънала полите си и изпънала боси крака на скалите, радваща се на лекият бриз. Отпиваше от време на време от бутилката си, и след малко ме погледна.
- Имаш ли още? – попита, и се надигна. – Отивам за друга.
Момчетата се бяха скупчили малко по- нататък, и провеждаха едно от тъпите си състезания по надоригване или надплюване. Сякаш бяха деца. Поклатих глава и се засмях при поредното извикване, последвано от ругатня. Тогава Джули се върна и пак седна до мен.
- Какво мислиш за него? – кимна ми с глава към най- близо застаналия.
Той имаше дълга, черна коса, атлетично тяло и светлозелени очи, в които се четеше апокалиптичност. Беше красив, безспорно, но така и не се бях престрашила да говоря с него от идването ми тук. Плашеше ме, а аз не бях от хората, които се плашеха лесно. Видях го, че се усмихва, и двата шипа на долната му устна пробляснаха на светлината на огъня.
- Той е счупен – казах, и Джули ме погледна с изненада, все още надничаща към него. – Разбит е, празен. Не се интересува толкова от живота, привлича го смъртта, и той я привлича. Той е покварен, и тъмен, и сам. Нещо се е случило в миналото на този човек, и това нещо е изкоренило човешкото у него, той е мъртъв.
Джули го погледа още малко, люлееща бутилката бира в ръка, и после отвърна:
- Да, но е красив.
- Единственото човешко качество, което му е останало.