Щастливи дни живеехме си някога
във бяг след пъстроцветни пеперуди.
Подгонили безгрижно вятъра,
в очите - със мечтите огнени и луди.

Светулки пърхаха във шепите,
а вечерта пътувахме по млечни пътища.
Достигахме със вярата планетите,
със птиците политахме във сънища.

Макар и бедни, бродехме щастливи.
И вкусна беше черната филия.
Със смях изпълвахме си делниците сиви.
А хлябът... бял сега е... но горчив е...

Ехтяха смехове, безгрижие и радост.
А толкоз ни се иска да сме същите.
Във суета облякохме щастливата си младост.
Продадохме мечтите за пари и къщи.

Но къщите пустеят. Няма го смеха.
И неми днес са тъжните прозорци.
Избягахме. Сега слуги сме на света.
С наведени глави... без капка гордост.

Продадохме се за удобния живот.
Удобен, но без вяра и без гордост.
Човекът в нас превърнахме във скот
и коленичихме пред трудности и сложност.

Мечтите заменихме със предмети,
оплетохме Душите в суета.
Изгубихме светулката. Не свети...
И гърчим се във свойта самота.

А шепите са празни. Тъжни и самотни.
Поетите мечтатели наричаме ги \"лудите\".
И креем безразлични и сиротни,
надеждата във нас и вярата погубили.

И само вечер, след поредното слугуване,
заспиваме в очите със Балкана.
И тръгваме в забравено пътуване,
по пътищата, дето във Душите ни са рана...