Душата ти е огнена Вселена,
която ме облива в светлина,
но може и да бъде наранена,
дори ако с любов я надаря.
 
Очите ти са светли океани,
разкрили най-дълбокото за мен.
Усмивката ти, мислите мечтани –
ветрец за неспокойния ми ден.
 
Дали си рай, във който се прераждам
или си ад, където все кървя? 
Не знам, но не престанах да изграждам
дворци от илюзорни чудеса...
 
Не казвай нищо! Твоят глас ме мами
с надежда свята, с жива топлина
и аз забравям лютите си рани...
Не ме задържай! Тръгвам си сега.
 
Да, тръгвам си, отивам надалече,
с крила неземни, с мъничко тъга,
защото осъзнах, че съм човече,
жадуващо космична свобода.