Вечер е , думите сами се изплъзват.

Зеленото на душата ми разцъфва

и нямаш нужда да се губиш в превода й.

Ухае на жасмин и малки усмивки-

попиват твоето безпокойство.

Мократа ми коса докосва тайно раменете ти в мислите.

Казваш, че всичко е малко, за да ме побере-

светлина, гръм и бурята в сърцето ми.

Стихия!

Обещаваш ми „Утре”,

а то е толкова далече.

Не заспивам, за да го посрещна…

А някъде  се случва всичко останало…