- Глупачкаааа! – завърши той тирадата си и хвърли по нея пачка столевки. Тя се отдръпна и те се разпиляха по земята. Входната врата изплака силно затръшната от него. Венка се свлече на пода в сълзи. Какво да прави сега? Това ли беше свободата, която мечтаеше. Защо замръзна тогава? Прав е. Глупачка е, щом не знае какво да прави без неговите нареждания, макар че и пари ѝ даде. Е, замери  я с тях, но в магазина няма да я питат. Беше ѝ студено, много студено. Усещаше се в безтегловност, но защо не и бе леко. Защо той си мислеше, че я интересуват парите му? Дали ще се върне? Трудно ѝ бе с неговите правила и норми. Обаче без тях, без него не можеше да си представи живота си. Обичам го, казваше, когато я питаха защо търпи сприхавия му характер. Това не е любов, прочиташе в погледите премесено понякога с упрек за това, че не се бори, но в повечето случаи със съжаление. А то, съжалението,  я убиваше повече от скандалите на Манол. За него никога нищо от това, което правеше не бе както трябва. Яденето, къщата, децата... Все нещо му липсваше или бе в излишък. Колкото повече се стараеше, толкова повече грешки допускаше. Години, години... Мнението ѝ нямаше значение. „Теб ще слушам, глупачка с глупачка такава!“  и викаше той. Полека-лека се отказа да мисли и да има мнение. Беше нерешителна. Питаше го за всяко нещо, за да не е виновна после, но не помагаше. Отново виновна. „Казал съм бил, не виждаш ли, че съм изморен, глупачке. Какво ли разбираш ти? Цял ден си стоиш вкъщи, а аз се скъсвам от работа.“ „ Ама нали ти не ми позволи да ходя на работа...“  „Казал, мазал...  - продължаваше той. - На работа да ходи?! Не ти е тебе до работата, а да се моткаш насам-натам, да не си вкъщи.“  Все не преценила, все не съобразила. Все виновна. За какво, Боже, за какво? За това, че съм с него. Отговорът се появи сам от мъглата и се очерта ясен, ясен. Е, и?

Валентина Йосифова

19.02.2014 г.