Ех, нали е в женски род реката,
като мене, колко лица има!
Сменя си ги и според местата,
и според сезони –пролет, зима.

Тя така на чувствата влияе...
С нея съм израсла неразделно,
всеки камък стъпките ми знае,
всяко вирче знам є вододелно.

Как вали, как мокри ми душата,
няма процеп никъде небето,
глухо тътне придошла реката.
Що и мен не грабне във мелето?!

Ей такива мисли ме обземат...
Самотата се надпява с воя...
Щом от вятъра дърветата застенат
е дошъл сезонът на пороя.

Иде тътен, нещо предвещава –
сплетени дървета, коренища.
Ах, каква стена се е задала,
тъмна, кълбовидна и зловеща.

От Батак пристига с грохот мощен,
всичко ще залее до Марица...
Моля се да няма там немощен
в близост, или скачащи дечица.

Имам спомен някакъв ужасен,
как потоп бе пак, вода прилива,
как вървя и по ръба опасен,
да докажа, че не съм страхлива.

Как там някой ме издал на мама,
как тя тича, вижда ме, горката,
как ми прави знаци бледа, няма,
да не полетя от стрес в реката.

Адът, който се сега задава,
нищо не е с що получих вкъщи
за жонгльорството си аз тогава...
Ти спаси ме, Боже всемогъщи!

Ех, речице, тиха, бурна, бавна,
не можах в аналите да влезна!
Моята постъпка пустославна
помни може би въртоп и бездна.

Да, и аз се промених самата,
и заминах много надалече...
Верни се оказаха словата:
„Панта реи!“*... Що вода изтече!