Някой някога ще ме пита за него, Ноел.

И за бога, какво да му кажа?!

Беше странен, наивен хлапак…

А очите му – топли, обичащи… Вярно.

 

Беше мил и несигурен, плах.

После някак, така изведнъж…

И цветя ти даряваше, скришом.

Пишех дълго, със него, за теб…

 

И болеше го вляво, предсърдно.

Беше често усмихнат… И как!?

Но тогава бе влюбен. Във тебе, Ноел.

Ала днес – някак странно страхлив,

 

и  наивник, без никаква слава

на голям и пораснал… Дурак,

който все без посока върви.

А сърцето му, бедно, дори

 

не кърви. И не пламва онази жарава,

дето ти му остави. След теб.

И светът му се срина, измамен…

И не диша със пълни гърди,

 

а потъва, потъва в забрава… Незнаен.

Не смел. И душата му –

риза продрана, боли.

Все през връх на игла се процежда.

 

Но пък той не проглежда, уви…

Само ти си му… плаха надежда.

Само ти си му сетната мисъл...

Нали?! И нали

 

само ти му остана, Ноел.

За добро или зло – аз не зная. 

Всички други следи е изтрил.

Теб единствено дълго ще пази.

 

И къде ли, къде е поел  -

в свят безумен, без грамче копнеж.

Днес в очите му само вали… И се взира,

и  проси…  За обич последна.