Ускорявам 50, 100, 150км/ч. Трябва да прочистя съзнанието си. Скоростта няма значение щом започвам да усещам вятъра в лицето си. Някъде назад в страничното огледало остават огромните облаци сух, жълт прах, който в изблика на тестостерон съм вдигнал високо, превръщайки всичко в гъста, непрогледна, пареща мъгла. Правия път свършва, завой, спирачки, изреждане на предавки в низходящ ред, двигателя ръмжи... звук който неописуемо се смесва със шума в съзнанието ми, ревящ звук, който припява на ударите на сърцето ми и сякаш то е това, което бие създавайки експлозии, а не буталата под капака на колата. Къса права, скачам на газта, обороти, съединител, предавки и пак, и пак, и пак. Свистене на гуми, изстрелвам се, като подивяло животно, като жесток хищник в преследване на бърза плячка... но не преследвам, дори не бягам, а летя в опит да успокоя темперамента си... Нов завой и нова права, и нов завой и отново права, пътя се вие и аз взимам всеки полезен сантиметър от него и всяка полезна видимост, за да се изстрелям наново, но адреналина който получавам не е достатъчен, трябва ми още. Ставам необмислено агресивен... гумите свистят ли свистят, критичните се превръщат в необходимост, всеки завой води до опасност, а пътя става все по тесен... Адреналина не стига, нужно е още. Този иначе така тих и спокоен провинциален път заобиколен от буйна зеленина и дървета се превърна в арена на хаос и безумен шум. Здраво стиснал волана смело пришпорвам колата към нейния лимит, за да го достигна, за да го премина... но не успявам да подтисна емоцията, която ме вълнува. С всяко излизане на гума в банкета, с всяко рисковано разминаване с поредното засадено по-близо до пътя дърво не мога да отстраня мислите, който са превзели ума и тялото ми. Мислите, които преди да запаля колата взривиха плътта ми. Мислите, които накараха кожата ми да настръхне и така разтресоха мускулите ми, че усетих вибрацията не само в костите ми, но и дълбоко в душата ми. И сега въпреки всичкия този адреналин, и въпреки всичкия дим, грохот и тропот породен от механичното чудовище, което свирепо яздех без ясна посока, аз все още съм безсилно подвластен на емоциите...
Набивам спирачки. Дисковете изпищяват металически. Колата се завърта. Завърта се пак. Прах и миризма на феродо нахлуват през отворените прозорци. Не чувам двигателя, защото крещя... истеричен, аз съм едновременно сърдит на себе си, на света, на слабостта си, на живота, дори на въздуха който дишам... и също, както изненадващо колата спря, спира и крещенето, неочаквано както бе и започнало... в този момент се мразех, искрено и силно, както майка мрази убиеца на детето й... мразех се зловещо... но не защото бях безразсъден и опасен през последните 15 минути в този хубав, топъл и слънчев летен ден, а защото се обвинявах за недостатъците си, който ме бяха изправили пред настоящата ситуация. Мразех се от дъното на душата си и въпреки, че усещах че този миг ще отмине бързо, бях разярен и това можеше добре да се види от начина, по който блъсках по волана с две ръце стиснати в юмруци, по червенината избила по лицето ми и по смразяващия поглед пресъздаващ самата лудост.
Сетне всичко утихна. Облака прах скрил дори слънцето леко се спусна покривайки колата. Двигателя леко промъркваше. Лицето ми замря безизразно. „Защо беше нужно всичко това, защо съм роб на емоциите си“. Единствено тази мисъл се прокрадваше в съзнанието ми. Ума трепкаво търсеше отговор. Отговор нямаше. Сетне пак в търсене на отговор вътрешния ми глас отново промълви неразбиращ „Защо беше нужно всичко това“. И тогава отново чух ударите на сърцето си. Кожата ми пак настръхна и иглички дълги, като остриета на бойни мечове прободоха тялото ми и поднесоха отговора с един спомен, с едно лице, с една незабравена тръпка и незатворена рана. Теза... име с месеците превърнало се в еквивалент на копнеж, в синоним на липса и нужда, в причина за самобичуване и безкрайни размисли, в усмивка и дори по-тежкото именно липсата й... Не заслужавах това крехко цвете. Самата тя не заслужаваше отношението ми... и сега съм „болен“... „изгубен“... тя ме правеше щастлив, никога не съм бил по-щастлив или поне се бях научил да го вярвам. Колко жесток и коварен е живота. Разделих се с нея, за да преследвам успехи, а сега когато съм по дирите им и вече долавям привкуса им, не ги искам, а искам нея, искам да ги споделя с нея, с никой друг... жалкия аз, жертва на вечна като света дилема – рационалност или емоционалност.
Включвам първа и потеглям бавно. „Тя никога няма да бъде с мен. Никога. Никога“ Отрезвяваща мисъл. Тъжна, но логична, закономерна, но в същото време страшна, плашеща и смазваща. Малко по-малко нещо в мен умира всеки път щом си го кажа наум. Ах, колко бих искал да дам ясна посока на колата, безцелно рееща се в момента по празния път. Да я насоча към града, към панеления квартал, към блока й, да спра и да извикам с цялата си болка натрупана в гърдите името й, за да излезне и да я видя, за да и кажа всичко, което изпитвам и което трябва да бъде казано. Но не мога. Тази кола не бива да тръгне в тази посока. Отново спирам. Не трябва да й го причинявам, нито пък на себе си. Вгледан в силуета на Врачанския Балкан гордо застанал пред мен, като самотен но чутовен исполин разбирам, че това момиче, тази млада жена заслужава нещо по-добро от мен. Самотен исполин... не съм ли сега това именно аз. Дали и той някога, някъде там не е имал своята половинка, която глупаво е загубил. Тръгвам отново. Отивам към него, за да го попитам... може би ще ми разкаже своята история и може би в нея ще преоткрия собствените си грешки и може би ще получа мъдър съвет показващ таен път към изгубеното сърце... нейното... моето...

                                                                   Монолози

Пътувам. Посоката е само напред. Колата се носи спокойна по самотния път. Идилия, но всичко е привидно, страно, сякаш невидима сила придърпва колата монотонно все напред, но целенасочено, устремено... Далеч напред впечатляваща монолитна канара напомня за себе си запълвайки хоризонта с чудовищните си размери. Балкана, той е този, който дърпа автомобила с магнетичното си излъчване, като вуду кукла. Той примамва и мен към себе си, към неизвестното. Имам въпроси, той има отговори и ще говори, ще си каже всичко.
Пътя криволичи неравен, като груб и нескопосан белег оставен от човека по зелената длан на Земята. Зад мен е Вършец, пред мен тайнствения титан - Врачанския Балкан. Огромен, неестествен и противоречащ той ме увлича да продължа към него. Няма музика, няма излишни шумове, с мен е само вятъра нежно свистящ в косите ми, галещ душата ми, като лек бриз утринно, притихнало море. Лицето ми е свежо, прикрило умело вътрешните терзания и водовъртежите от мисли и мистерии оплели се неразличимо едни в други. „Би ли била отново с мен.“ Натрапчива мисъл, упорита досущ като самия живот. „Не. Не. Не... не, не бих. Никога вече.“ Неусетно силно стискам кожения волан с лявата си ръка... реакцията ми ме стресна, отделям поглед от пътя и се втренчвам в пребледняващите ми пръсти впиващи се все по-жестоко в кожата със захват лишен от разум и пълен с безпомощност. Болка - тя говори сега вместо мен и недвусмислено дава сигнал за съществуването си... Отново поемам контрол над себе си, хвата се отпуска и това позволява на мисълта, като бурен океан да нахлуе в ума ми. „Не, никога вече не искам да съм с теб.“ Да, това ще каже и ще го повтори хиляди пъти, ако е необходимо докато чутото не се впие в мен, като смъртоносен тумор. Готова е да го каже хиляди пъти, както вече го бе казала на себе си, докато самата тя не го беше повярвала, докато не го бе превърнала в истината от която имаше нужда, за да пресъхнат сълзите. „Но аз, аз се нуждая от теб, без теб не съм щастлив.“ Да ето какво ще и кажа и тя ще ми повярва защото е вярно, защото го мисля, защото истината звучи правдоподобно. Ще я погледна с онзи поглед, моят поглед и тя ще ми повярва и ще промени мнението си... но не тя ще е безкомпромисна „Не мога да бъда вече с теб. Ти загуби моето доверие. Загуби уважението ми. Страхувам се да бъда с теб, отново да те допусна до себе си, да ти се отдам, да бъда твоя. Ти пак ще ме нараниш. Пак ще ме изоставиш при първия проблем, при първата несигурност, която усетиш. Не мога. Не искам. Трябва да ме пуснеш. Пусни ме...“. Съкрушен съм... мислите ми ме полазват и хапят, като милион диви враждебни мравки. Трус, но вече не е колата, нито пътя. Тресе ме ужаса на истината застигнала ме насред нищото, превръщайки се във всичко. Мрачен проблясък намерил ме сам самичък, натрапващ болезнената реалността. Застана ли сега пред нея ще видя болка и в очите й, ще я прочета и изписана на лицето й, и върху насилената й усмивка. С нея тя ще опита да ме заблуди, че е силна, ще се опита да ме излъже, че ме е преживяла и превъзмогнала, че ме е оставила в миналото... Ще е провален опит отчаян и ненужен...
„Дай ми един последен шанс, ако нещо живо и истинско към мен е останало в теб, дай му шанс и бъди пак с мен. Това не е молба, това не е див повик, това е моят зов към сърцето ти...“ Ако кажа това ще настане тишина и ще е неловко. Ще усетя тежестта от безизходицата, която ще притисне и смачка гърдите й и ще остави безизразно измъченото й лице агонизиращо да мълчи срещу мен. Ще уловя следите от борба протичаща вътре в нея. Ще събудя страховете й спиращи я да се подаде на желанията й. Няма да ме прегърне, няма да си позволи да ме целуне, колкото и да го иска. А времето ще е забавило своя ход, защото тя едвам ще помръдва устни в опит да намери своя последен, прям и не-нараняващ отговор. Времето ще спре, защото аз търпеливо ще зачакам, за да видя дали съм успял да си я върна, да се възползвам от нищожната вероятност, която съдбата винаги дава на смелите...
„Ти си невероятен човек...“ ще последва от нейна страна и аз разочарован ще пропусна продължението „... и това между нас не беше просто един летен флирт, а специална и по себе си различна връзка, но всичко свърши, всичко хубаво свършва. Вече не искам да съм с теб. Искам да съм известно време сама, да открия какво и кого искам, да намеря себе си, докато откривам пътя си, мястото си...“ Знам, че ще е права, знам че ще е дълго премисляно и добре претеглено решение. Но няма да мога да изслушам всичко, ще ме пореже рязко и безмилостно, както лист хартия кожа. Ще ме заболи, въпреки че е очаквано решение, въпреки че рационално го подкрепям...
Душевните ми монолози в компанията на Исполина неуморно продължават. Аз питам, той отговаря, докато хребетите му бавно и постепенно се изместват в дясно от мен заплашително надвисвайки, но вдъхвайки спокойствие и сигурност. Пътя ми свършва и ме принуждава да навлезна в бетонния град и отново да направя избор. Накъде да поема, в коя градска артерия да се влея. Всяка ще ме изправи пред нова и различна дилема. Но колата се движи, времето е лукс с който не разполагам. Кръстопът. Трябва да завия. Решението е бързо... инстинкти, интуиция или чувства, не зная... свивам в ляво.

                                                            Неочаквано решение

Ляв мигач, изчаквам ТИР-а от насрещното да мине и още преди да съм спрял напълно свивам в ляво. Посоката ме избра сама. Няма мисъл. Няма спор. „Ляво“ нещо промълви в мен и аз послушен изпълних чутото. Така е правилно, някак го зная, зная и какво ще последва. Вече зная, какво ще направя в близките няколко минути, след няколкото километра, които ме делят от поредния повратен момент.
Не забелязвам трафика, сигурен съм че има коли, сигурен съм, че ги има и вечно ядосаните пешеходци, но не забелязвам нищо. Под властта съм на мой голям недостатък и предимство, концентриран съм до безразличие. Осъзнавам се, едва когато виждам панелния блок пред мен, той е същия като десетки други, които вече съм подминал, но този ме събужда изваждайки ме от бойния режим, в който бях. С тренирано движение и няколко заучени маневри паркирам пред входа. Нейния вход. Позвънявам по телефона. Колата й е паркирана до моята. Колата й, спомени, посетени места, специални моменти... вдига.
-Ало...
-Здравей, би ли слязла. Искам да ти кажа нещо.
Последва кратко мълчание, мълчание небрежно подсказващо протичането на мисъл.
-ОК. Изчакай.-казва и затваря.
След десетина секунди входната врата се отваря и тя излиза небрежно облечена с анцуг, който така харесвам, защото свежите му цветове изтъкват какъв човек е тя, но не само, стой и добре...
Нищо не потрепва в мен, няма сърцебиене и учестено дишане. При същите условия в друг момент липсващата ми реакция би ме учудила, но сега дори и това не се случва. Сега аз съм ситуацията, аз я контролирам... Тери ми се усмихва вежливо, нещо на което вече съм свикнал, докато бавно идва към мен. Стоящ пред колата и леко усмихнат тръгвам към нея, за да я пресрещна.
-Здравей... – казвам аз вече близо до нея подавайки ръка на пред за поздрав.
В този момент разминавайки се с ръката й вдигам длан и нежно докосвам лявата й буза с обратното на безименния ми пръст, сетне мигновено прокарвам пръсти в свободно пуснатите й кадифени коси обгръщайки врата й и впивам устни в нейните... Изненадвам дори себе си, но го искам. Изпепеляваща целувка. Изначално неразумна, насилствена, самотна, но огнена и страстна. А след секунда топла, мила и споделена... хубава. В първия миг усетих съпротива във вратните й мускули в неуспешен опит за отдръпване, после усещах единствено нежните й устни докосващи моите, езичето й с което играех и пръстите на дясната й ръка незнайно, кога попаднали на кръста ми.
Не исках разговор, не исках явни лъжи или прикрити истини. Исках я такава каквато я познавам, та дори и за един последен миг. Отварям очи и съзирам очаквана изненада застинала на лицето й, но там виждам и неочаквана загатната, естествена усмивка под поруменелите и скули...
-Довиждане мила моя.-казвам полагайки ласка по румената й лява страна. –Няма нещо което мога да ти кажа и което да предаде мислите ми по-добре от тази целувка. Ужасно ще ми липсваш там където отивам...
Понечвам да направя крачка към колата, за да изпълня казаното току що, но с периферното си зрение улавям, как необясним импулс преминава по обърканото й лице и ненадейно двете й ръце ме обгърнаха в топла последна прегръдка.
-Ти също ще ми липсваш Сети.-казва тя опирайки глава на гърдите ми.
Притискам я към себе си усмихнат. Каква ситуация, как да остана равнодушен, кой би могъл. През главата ми минават хиляди мисли, идва ми да кажа хиляди неща, верни и неверни, но знам че сега е най-добрия момент да си тръгна и за нея, и за мен.
-Хайде Тези, трябва да тръгвам, закъснявам.-лъжа я аз, внимателно отделяйки се от прегръдката на аромата й. В погледа й намирам разбиране. „Тя знае. Вече наистина е зряла жена.“ - решавам аз.
-До скоро...
-До скоро...

                                                             Само напред

Усмихвам се отново, без да съм наясно дали усмивката изобщо е била слязла от лицето ми. С бърза, но не и припряна крачка тръгвам към колата. Искам да тръгна час по скоро, за да не се превърне „До скоро“ в „Довиждане“, за да не го кажа, за да не го чуя, защото и двамата просто го премълчахме. Влизам в колата, паля и с лека носталгия наблюдавам как ведрото и лице се обръща към сградата. Тръгвам. Не желая да видя останалото… забелязах липсата продължителен проследяващ поглед от нейна страна към потеглящата кола, нито водачът й... в Теза отдавна бе изгаснало всичко що някога гореше с изпепеляваща мощ и палеше и мен с бурни пламъци. Ние бяхме история. Ние беше минало. Всичко това ми напомни, че някога бях спрял да търся, че бях избрал да намеря случайно или да бъда намерен. Така и стана, когато един хубав ден я срещнах и тя ме намери и ме избра, такъв какъвто съм и какъвто бях - особен, различен и неконтролируем, но тя ми даде шанс, даде шанс и на желанието си да има нещо, което не може да бъде притежавано. Тя избра да повярва в мен и в химерното „нас“. И сега може би е настъпил момента да се върна към старото и незабравено отрицание, отново да спра да търся невъзможната жена и да се пусна по течението на живота, да забравя за известно време що е женска близост и топлота и да се превърна в чудака, който никой не успява да разбере. Настъпи време пак да бъда себе си.
Колата леко се носи по своя нов път, към новата дестинация. А аз упорито си мисля, че взех най-правилното решение и то за пореден път. Да скъсам всички връзки с този така и неразбран от мен град. Да се отделя от лично и далечно, но не хаотично като кокосов орех носен от магията на океана, а като млад, целенасочен и разумен мъж тръгнал да преследва мечтите си. Потънал в размисли почти не забелязвам невероятното синьото небе отразяващо се във водите на язовира в дясно от пътя. Нито пък няколкото малки пухкави бели облачета напомнящи захарния памук от детството ми, който небрежно се носеха високо над скалистия Балкан. Природните красоти сега са скрити за мен, защото пред очите ми, като на лента минават лицата на всички мой познати, близки и не чак толкова, които оставям там в същия този обречен град. Никой няма да ми липсва. Те бяха направили своя избор, аз бях направил моя. Пътищата ни се разделяха, безвъзвратно, но това не ми пречи да се надявам доброто да застигне всеки един от тях, както и мен самия... Слагам любимите Рей Бан-и, за да избегна натрапващото се слънце и продължавам. Пътя по който стремително се движа поставя началото на края на 4 изтощителни години прекарани на място, което никога не успях да припозная, като роден дом. Място лишено от заряд и потенциал, изпълнено с апатията и безразличието на обитателите си. Местните отдавна се бяха изгубили сред собствените си битовизми, който ги бяха дарили с дребнавост и диваческо озлобление към всичко и всички. Това ме отблъскваше, създадената атмосфера фарс и отрицание пораждаше и собственото ми отрицание към северният град, в който царуваше бедността. Бедността на района неусетно бе прераснала в обедняване на духовното и бе принизила и заличила човещината, както в борещите се за оцеляване, така и в онези преследващи евтината привидна лъскавост. Усмивката отново се завръща на лицето ми, но не защото съзирах проблемите, а защото бях намерил начин да не ги наблюдавам безразличен и единствено да се оплаквам... моето решение беше пътя напред.
-Днес е хубав ден за теб Сети. – казвам сам на себе си. – Днес е деня на новото начало. – казвам на глас отново и чувство за гордост мигновено изпълва цялото ми същество. Казвам го и непринудено обръщам глава към задните седалки, върху които откривам няколкото куфара, от които предстой да зависи живота ми в следващи няколко месеца. Гледайки ги виждам в тях не просто платнени обеми съдържащи дрехите и вещите ми, а символ на мечтите ми, символ на желанието ми да бъда активен, да бъда зъбното колело в основата на живота ми. И няма как да не изпитвам гордост, защото оставям апартамент, близки, сигурна работа и един относително сигурен живот, за да последвам една по възвишена цел, една идея по голяма дори от самия мен – преследването на щастието. А то не е тук, на това забравено от бога място. Сякаш в потвърждение на мислите ми забелязвам табелата „Враца“ оказваща края на града, която бързо отминавам. „Довиждане стари мой живот. Здравей несигурно, но така очаквано бъдеще.“
Не зная къде отивам, не зная и какво да очаквам. Наясно съм единствено, че ме очакват безброй предизвикателства, също така съм сигурен, че ще е трудно, страшно трудно, но това не ме плаши, дори напротив зарежда ме с мотивация. Ще успея, знам го. Знаеше го и един от най-земните и истински хора, които познавам, моя добър приятел Ван, който преди седмица явно забелязал напрежението струпало се върху плещите ми ме насърчи с една от неговите премъдри мисли – „Ше се оправиш бе. Бе изобщо к‘во ти пука. И да си разбиеш главата у стената ставаш и продължаваш...“ Смея се на глас. Когато ми го каза се смяхме много. Беше простичко казано, но и бе просто вярно. „Ставаш и продължаваш.“ Харесвам този положителен подход. Харесвам и планинските хълмове между които профучавам с колата. Радвам се на зеленината и дърветата. Зеленото винаги ме е успокоявало, така е и сега. Минавал съм стотици пъти по този планински път и въпреки, че сега е момент от живота ми, разлика няма. Трафика, колите, камионите, моторите всичко за мен е същото всички са еднакви и незначителни. Аз също съм незначителен за тях. Живея в интересни времена, в които конкретния човек има все по малко и незначително значение. Времена, в който хората все повече са серийни номерца, ЕГН-та и банкови сметки определящи се от функциите, които изпълняват, класифицирани от корпорации или властващи с цветове или полезни или безполезни. Света в който съществувам не е такъв от вчера добре го разбирам, но всяко утре е все по-безлично. Добре разбирам, че всичко това очаква и мен в края на пътя ми, където и да ме отведе той. Зареян в зеленината усещам в себе си въздигането и на едно друго спокойствие, но не породено от цветовете на природния спектър, а събудено от факта, че съм наясно с обстоятелствата, че не съм наивник тръгнал далеч с розови очила и плитък блясък в очите.
Склоновете на хълмовете се отдръпват след поредното дълго спускане. Пак съм карал бързо. В далечината се открива огромното, широко поле, а някъде там в него мътна сивота. Това е многомилионен град сгушен до друг древен гигант – Витоша, тя ще е новият ми подслон, тя ще ме приюти в следващите месеци, преди да начертая новия маршрут. Тя е неизбежното стъпало, което трябва да покоря по пътя към изкачването на житейската стълбичка. Заменям един исполин с друг, за да намеря себе си. „И това, ако не е ирония на съдбата.“ помислям си неусетно „Може би е, не знам, но със сигурност е знак...“

                                                     ***следва продължение***