Очите си затварям и заключвам,
и да почукате, аз няма да отворя.
Дори ще прекратя за всеки случай,
да чувам, да усещам и говоря.

Не идвайте. Добре съм си отвътре.
Запалих в тишината всички свещи,
да светят и на живи и на мъртви –
на мен, да сготвя постната си леща.

Секундите на жълтата камбана,
ще бият от часовника с надежда,
че някъде в стрелките ще остане
тъканата от миналото прежда.

А после ще вечеряме със Господ -
аз дълго ще преглъщам и ще слушам.
Ще прогърми! Небето ще е лошо,
ала за вас - във къщи ще е суша.

И сипал в чаша глътката си вино,
трохите ще събера, нахранил просяк!
Така, навярно вечност ще отмине,
а с нея и излишните въпроси...

Ивайло Цанов

Вратата си, аз моля, не заключвай!
Сърцето не пристягай днес със клещи.
Във просещи скиталци не превръщай
нам, людете с угасналите свещи.

Заслон във храма нека да получат
душите ни. Недей ги ти отпраща!
Дошли са тук уроци да научат
и чуят с теб каманата ехтяща.

С по глътка вино, с леща нагости ни,
от тези, що споделял си със Бога.
Стопли ни тишината със надежди,
и с вяра зареди ни светлоока.

А времето,  събрано във часовник,
в стрелките секунарни да възстане,
и нека не е онзи странстващ бродник,
що в спомените само ще остане.

Сега гърми. Порой се вън излива,
а вътре в нас е тихо. И е сухо.
Свещите ни-надежди не умират,
щом грижите пред храма се събуха.

Таня Мезева