Просветва вече идващият ден
и сенки на дървета очертават
един контур в прозореца студен,
преди да се разбудят и разшават....

Като във приказката омагьосана, навън
все още спи отпусната природа,
сънуваща предутренния сън.
Едва светлее горе небосвода.

В тъмата обща с бледа сивота,
с писеца някой си кунтур чертае –
комини, покриви, над тях луна
и още две звездукащи си вае.

Така е тихо в задния ни двор!
Вървя и тръпна в нощната си дреха.
В смокинята, до стария стобор
прошушна някой някому утеха.

Утеха ли? Защо така реших?
Като че беше шум един с крилото
на птица, или пък листецът тих –
подобно мен, напуснал си леглото.

Преливане на сиви цветове,
на полумрак в графитена картина,
без ярък лъч, дори един поне,
е мойта меланхолия любима;

встъпление от песен на жена,
живееща на границата с мрака,
приела неизбежната съдба,
която ... все пак нещо още чака.

Да, вече май съвсем развиделя
и омагьосаната приказка се стресна
от петльов глас, отричащ тъмнота,
зора се пукна и денят просветна.