„ Винаги бягах от хората, от звуците, от светлината. Нощем слизах до студените камъни на запустялата вила преди да я срутят. Не ми се дълбаеше по черните й коридори- дишаше се най- леко в остъклената градина. Дълго дремех в хладното водно око на широкия фонтан.
Смарагдовите слуги на жената, чийто портрет спеше на дъното, поопипваха със стебла ръцете ми от време на време, да се уверят, че още кисна на повърхността, жертва на господарката им
долу. Покривът- продънен, а стъклата- разпилени вън в полето и вътре в градината- счупена витражна кутийка, която уважавах с най- хипнотичните си сенки, най- порцелановото червило, най- любимите се дрехи, многобройни пръстени и този медальон. Косите- винаги разпуснати, винаги висяща паяжина, вечно призрачни завеси. Не съм се старала толкова за никое светско събитие. Там, единствено, се напивах до несвяст със сънища, и тишина, и студ. Като приключех да изравям пропасти от мисли в съзнанието си- потапях глава и целувах каменната маска, изваяна в предната стена на фонтана. Бе направена тъй, че човек да може да напасне в нея скулите на собственото си лице. Сливах устни с нейните, издълбани навън и целувах целия тъмен покой. Сякаш го виждах още по- гъст и ясен през нейните каменни зеници. Само веднъж съм се стряскала в тая блажена обител- когато от другата страна на фонтана чужди устни се сключиха с тези на моята маска. И до сега не виждам добре- тогава прогледнах по- ясно от всякога. За малко станах част от картината на вътрешния си мир- бях живо петно на платното. Надигнах потопената си под вода малка вселена, наречена глава и се изправих в цял ръст, по- бледа от всякога. Срещна ме лицето на мъж- вечно младо, ала напоено с години. Най- черните сенки наоколо пускаха корени от дългата му права коса, най- дълбоките небесни петна дърпаха нишки нагоре от наметалото и качулката му. Аз не почервенях от срам като другите- аз побелях още повече.
- Остани бледа като удавник- отива ти.
И тишина... Гледахме се… мисля… дълго време, докато той не избеля пред погледа ми.
Тогава чак осъзнах, че самата Нощ бе слязла на земята за мен -бе мъж, бе лицето на всичко,което обожавах в това сънено място. Тихият спокоен мрак ме целуна и изпълни дробовете ми с поетични призраци. Вдъхновението ми ме целуна... Тръгнах по- пияна от всякога, а не съм била по трезва в живота си. ”

До момента, в който приключи разказа й, вече се бях убедила коя от двете ни е живяла по- щастливо. Докато аз гонех стръвно и жертвоготовно невъзможните си романси с все най- трудните за обичане момчета, тя се влюбваше в легенди, песни, картини, епохи, сгради, цитати и сънища. Докато аз търсех място в сърцето на любимия, тя търсеше място далеч от скучната цивилизация да твори. Аз съм целувала поредния, който смятах за вечен и изгубих душата си по него, тя целувала вдъхновението си и открила нейната. Бързала съм зверски, а моята приятелка е пиела блажено търпение. Как тайно й се смеех, колко ми беше странна. Тя си няма никого, но вдъхновението я прегръща страстно с две ръце… и аз съм сама, но мен ме
прегръщат само шушулките на изхабените ми чувства…

Знаете ли, виното в кристалната ми чаша е толкова горчиво. Колко добре ми изглежда сега налятият по детски топъл шоколад в ръката й.