Навсякъде се носеше миризма на изгоряло и барут, чуваха се крясъци и стъпки. Беше тъмна, безлунна нощ, двайсет и седми юли, нощта, в която започваше лова на вампири.Алекс прескачаше от покрив на покрив без проблем, и докато някой от тях видеше сянката му, той вече бе изчезнал. Нещо го бавеше, обаче, и той се обърна и се огледа. Беше добър, трябваше да му го признае. Нужни му бяха няколко секунди за да го разпознае в ниското, усмихна се и направи още няколко големи крачки.На покрива срещу него застана ловец, бе вдигнал модифицирано оръжие срещу него. Алекс се приготви да се дръпне от пътя му, но куршума, долетял отдолу беше по- бърз, и ловецът се свлече преди да бе разбрал за другият мъж. Алекс се обърна назад и кимна, Майк му кимна в отговор, и двамата продължиха да си проправят път като през шахматна дъска. Разликата тук бе, че всички полета бяха черни.Тичаха покрай наредените като пионки мъже, въоражени до зъби и даващи си знаци, които бяха обучени само те да разбират, като от време на време премахваха някой от тях. Майкъл умело се прокрадваше по земята, скриваше се зад колоните на изоставените сгради и изчакваше удобен момент да притича зад съседния ъгъл, прикриваше Алекс и стреляше в мъжете без да се замисли. Вампира от своя страна беше няколко хода напред, оглеждаше от високо и следеше дали приятелят му напредва.- Куче в нивата! – изкрещя някой, и към Алекс полетя сребърна кама.Той залегна, избегна я, претъркаля се и се сниши, докато го търсеха се измъкна вдясно и прескочи на съседната къща скривайки се от полезрението им.- Проклети да сте – изсъска, и се изправи.„Куче в нивата” означаваше „кръвопиец на югоизток”. Алекс бе изучил повечето им кодове, но те ставаха все по- изобретателни.По негов сигнал Майк запали залп ракти и ги остави да се взривят точно по средата на тясната уличка между къщите. Използва момента да се измъкне от мястото, но светлината от огъня го направи видим за ловците, от някъде проехтя изстрел, и той се строполи на земята и извика, сега със сигурност ги бяха видяли.- Разкъсайте адската твар!- Сбъркал си човека – Алекс се приземи пред грамадния на вид мъж, носещ черен шлифер и много сребро по себе си, замахна и ноктите му разпориха шията му.Множество от облечени в черно хукнаха към него с настървени викове, но всичките нападаха по земята като марионетки, чиито конци бяха срязани. Алеята се окъпа в кръв, сутринта щеше да намери поредната зверска сеч. Преди обаче сутринта да ги бе намерила, вампира и приятлят му бяха вече далеч от тук.- Дръж се, само се дръж!Поредният подтискан вик на болка излезе от устата на младия мъж. По челото му бе избила пот, стъклата на правоъгълните очила се бяха начупили при падането, Алекс притискаше рамото му, което куршумът бе уцелил, ръцете му лепнеха от кръв.- Дръж се, само се дръж, за бога...При обикновена рана Алекс би извадил с пръсти останалото от куршума, и би превързал приятелят си. Този път обаче той бе прострелян с течно сребро. Поредната адска тактика на ловците бе да пълнят патроните с течно сребро, което нажежаваха преди лов. Сега то прогаряше плътта на Майк и я стапяше все по- надълбоко.- Спри го – извика той и се преви отново, Алекс едва го удържаше, притискайки го с две ръце към леглото.- Навлязло е много навътре – каза той. –Трябва да я отрежа.Поредният крясък го накара да се разтрепери. Това беше приятелят му, най- добрият му приятел. Беше спасявал живота му хиляди пъти, беше го приел когато никой друг не искаше да му отвори вратата си. След като го стабилизираше щеше да излезе и да избие всички копелета, които бяха посмели да се покажат в нощта, неговата нощ, и щеше да го направи бавно и мъчително за тях. Но сега не знаеше какво да прави, а Майк нямаше да издържи още дълго.- Алекс!Зелените очи бяха изпълнени с ярост и ужас, ръката на Майк се вкопчи в неговата до болка.- Мога да те превърна – каза чернокосият, натискайки силно другият мъж надолу, за да не се движи.- Не...- Тогава няма да се налага да...- Казах не, Алекс!Той стисна очи и си даде сметка, че Майк предпочиташе да умре, отколкото да се превърне в чудовище като него. Винаги беше знаел, че той не би го последвал, но това го накара да се свие в себе си като предадено дете.- Дръж се за мен – каза той, и си пое въздух. – И не гледай. Не гледай.Имаше един единствен начин да изкара среброто от раната. Вдиша и издиша, наведе се и впи зъби около входящата рана, и засмука.Кръвта потече в устата му, а заедно с нея и разтопеното сребро. То стопи устните, езика и зъбите му, и го накара да изпита болка, която сравняваха с адския огън в пъкъла. Зъбите му се издължиха и очите му почервеняха, за миг не знаеше къде се намираше.Среброто беше чист метал, откакто Юда предал Христос за трийсет сребърника. То изгаряше много повече него, отколкото приятелят му, защото душата и тялото му принадлежаха на мрака. При най- жестоките си мъчения ловците използваха сребро.Опомни се, а плътта му започна да заздравява.- Алекс, какво правиш, недей...Той се наведе и впи зъби отново, и този път металът достигна до гърлото му. Свлече се назад от леглото и падна на земята, на шията му имаше димящ отвор, той се давеше и не можеше да си поеме въздух.- Алекс!Майк притисна рамото си и се строполи до него, обръщайки го по гръб. Кожата му бе станала сива, вените бяха избили по шията и слепоочията му, очите му се бяха извъртяли нагоре в агония.- Да не си полудял, кретен такъв! – изръмжа Майкъл през зъби, хвърли счупените си очила и го разтърси. – Алекс! Отговори ми, Алекс!Стисна ръката му в своята и преряза китката си на ноктите му, които се издължаваха всеки път, щом той се преобразеше. Кръвта покапа по земята, и Майк я насочи към побелелите му устни.В първият момент той не реагира, сетне се закашля и очите му добиха свиреп отблясък. Вкопчи се с две ръце в беззащитният човек, седящ пред него, и запи настървено. Сетне осъзна какво прави и се отдръпна назад.- Майк? – той чак сега го разпозна. - Какво правиш, да не искаш да те убия!Откъсна парче плат от покривалото на леглото, омота го около ръката му и го стегна силно.Чак сега Майкъл си позволи да изпита слабост, срина се на земята и остана така без да помръдва.- Да не си посмял, ще те убия, кълна се!Алекс го вдигна с усилие и го остави на леглото. Сетне погледна раната и потръпна. Знаеше, че не беше свършило. Имаше още сребро там вътре, и само нямаше да излезе.Инстинктивоно отстъпи назад. Това, което бе почувствал го бе върнало назад, години назад, прекарало го бе през най- страшните му кошмари и спомени. Повече, накарало го бе да ги почувства отново с пълна сила.Никой не можеше да поиска това от него, беше нечовешко, зверско. Никой не би го обвинил, ако Майк просто изгубеше ръката си. Алекс прокара изгореният си език по зъбите си, и усети как те израстват отново и възвръщат предишната си форма след среброто. Нещо го караше да отстъпи и да се погрижи за себе си, никога не би искал да почувства това отново. Но имаше и друго нещо, което бе по- силно. Не можеше да остави Майк така, той никога не го бе оставял. Алекс го беше хапал толкова пъти, някога в пристъп на ярост, друг път, защото без кръвта му щеше да умре, и той винаги му оставаше верен. Що за приятел щеше да бъде, ако сега просто стоеше отстрани и го гледаше как се разпада, ако имаше начин да му помогне?Ръцете му трепереха все по- силно, докато се приближаваше. Гърдите го стягаха и той усети как краката му се подкосяват. Стъпи на коляно, и онова, първото чувство почти го изтегли назад. Беше страх, и нищо друго.Алекс се надвеси над изпадналият в безсъзнание мъж и си помисли, че сега бе време да се моли. Не бе пробвал, вероятно това щеше да утежни положението му. Впи устни за трети път около раната, и засмука кръвта и останалото в нея сребро.Не знаеше дали това беше болка, всяка клетка в тялото му сякаш се отдели от другите, всяка надежда изчезна и всяка светлинка угасна. Чувстваше се като насред стъклена клетка, а отвън обикаляха зверове и издаваха свирепо скърцане с ноктите си по стъклото. Сетне установи, че стъкло нямаше, това бе собственото му тяло, а ноктите бяха всъщност слънчевите лъчи. Изпита това чувство за втори път за цялото си съществуване след превръщането, че бе прокълнат, и никога не ще познае покой.
- Алекс! Хей!
- Още ли е така?
Лежеше в стаята си, голямото легло с дървените колони бе наобиколено от хората от бандата му, Чаз, Тони и Уил. Майк лежеше по- нататък, лицето му бе добило отново здравият си вид, и въпреки да беше отпаднал, се стабилизираше.
- Няма да му го простя – каза, и те се извърнаха към него. – Никога.
- Спасил ти е живота – настоя Чаз, русоляв, висок и обикновено склонен да оригиналничи.
- Можеше да ми спаси живота и без да си причинява подобно нещо.
- Никога вече нямаше да можеш да свириш – смръщи се вече той, и чернокосият стана от мястото си в яда си, но коленете му се подгънаха, и се наложи момчетата да го върнат в големият старинен стол, и да го заставят да седне.
- Ако той не се оправи...
По лицето на Майкъл се изписа вина и отчаяние, и той сведе глава и млъкна.
- Ще се оправи – отвърна Тони, барабанистът им. – Той е Алекс, винаги се оправя. Живял е почти четири века, минал е през всичко.
Уил, който говореше най-малко бе приседнал до него на леглото, и погледът му бе нескрито угрижен само каза:
- Да се надяваме.