Станцията се намираше на хиляди парсеци от пръстена на обитаемите светове. На всяко съобщение щяха да му бъдат нужни хиляди години да стигне до тях и още хиляди да се върне отговорът.

В станцията нямаше нищо освен стотина вградени в стените уреди и един стол.

Той стоеше на стола и гледаше една снимка. Снимката показваше жена на около двайсет години, облегнала се на един камък в някаква гора. Той се взираше в тъмнокафявите й очи, които, поради разредената светлина, изглеждаха черни. Две черни дупки, които сякаш поглъщаха енергията му и го правеха слаб и зависим. Той не искаше да се чувства така, но нямаше избор. Гледаше я с месеци, без да отвърне поглед. Просто не можеше да не я гледа. Косата й се спускаше на вълни по нежните й рамене, тялото й беше перфектно оформено и дрехите сякаш намекваха за това, което се крие под тях, но щеше да остане завинаги скрито за него. Усмивката беше замръзнала завинаги на устните й, показвайки два реда красиви бели мъниста.

В станцията имаше уред, който излъчваше лъчи, разрушителни за материала, от който беше направена снимката. Бяха необходими пет секунди на светлината му, за да бъде повредена безвъзвратно.

Той стана и се приближи до уреда. Наведе се и долепи снимката до излъчвателя.

1 секунда...

2 секунди...

3 секунди...

4 секунди...

 

От лицето на андроида се спусна сълза...