Отдавна прекосих числото пет и нула
край храсти с люляк, през полета с мак.
За някой мястото приличаше на кула,
за друг бе връх, за трети пък – маяк.

Позавъртях се тук във кръглата година,
написах си хвалебна грамота,
но продължих напред, живота да премина
по лек наклон надолу и сама.

По пътя рядко вече някой разпознавам,
та камо ли приятелски лица.
И мислите си не изказвам, а сподавям.
Къде да срещна сродната душа?

Каквото е, това е! Във една градина
растат и гинат хиляди цветя,
а аз – трилистна, дребна, свита детелина,
уж цвете съм, но повече трева.

И беличкото топченце ми пожълтява,
съсухри се, щом мина пролетта.
Наклепал е коса косачът, ще минава.
Сказанието ще докаже верността*.



* Псалом 102 – 15. Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: 16. понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава.