Стояха двете пред вратата,
почукваха на моя дом
те, Старостта и Самотата,
умилно диреха подслон.

Какво ли искаха от мене –
спокойно да се настанят
и през останалото време
в ръце съдба ми да държат?

„Не, не ви искам на вратата!“ –
и блъснах Старостта назад,
но дружката и, Самотата,
се шмугна и настана ад.

Едната в къщи възцари се
и аз останах сам-сама;
отвън пък, нейната сестрица
все чака да я приютя.

Ще се преборя аз и с двете –
едната вече е навън.
Че аз не съм си майско цвете
и само млада съм насън,

от туй се хич не натъжавам –
часовник не върви назад;
ако ли външно остарявам,
духа ще си запазя млад! 

Ще мога ли? Какво е нужно?
Да, може! Случва се това,
но е единствено възможно,
когато ти не си сама.

Ах, Самотата, Самотата!
По-лошата от Старостта!
Нещастна прави ни съдбата, 
по-страшна е и от смъртта!