Скъпи ми читател, ще ти издам една малка тайна, никой не забравя хората, които са го обичали, и то безусловно. Искаш ли да ти разкажа за една безусловна любов? Искаш ли да чуеш една клиширана история за едно влюбено и заслепено до уши момиче? Ако не, то спри до тук и не чети повече, но ако искаш да чуеш моята история, чети, вникни в написаното и кой знае може би ще се окаже, че тази история не е само моя. Нека да ти разкажа за едно момче и едно момиче, те били от един и същи град дори от едно и също училище, засичали се милиони пъти по коридорите на така познатото им училище, но никога не си обърнали внимание, тя била просто поредното момиче, което го гледало със замечтани очи и се надявало, че един ден той ще е само нейн. Той бил всичко, което всяко момиче искало, имал репутацията на лошото момче, но когато опознаел някое момиче, той разбирал всичко за нея, превъплъщавал се в онова, което тя търси така отчаяно. Един ден както винаги те се засекли по дългия и празен коридор, само техните стъпки отеквали в помещението, тя го погледнала право в очите, той извърнал глава и я погледнал, усмихнал се, тя навела глава и продължила напред с усмивка, а той се обърнал след нея. И така всеки един път той се обръщал и се усмихвал гледайки я как се отдалечава. Не след дълго се запознали, започнали все по-често да си пишат, да си говорят, да мислят един за друг, прекарвали цели нощи говорейки си, опознавайки се. Телефона му започнал да се пълни с нейни снимки, дори онези на които тя изглеждаше нелепо. След време и двамата ни герои заминали за Париж заедно, е не точно заедно, заминали на екскурзия от училището, но той искал тя да отиде, а тя искала да изживее романс в Париж и то с него и никой друг. Всичко било невероятно, той сядал при нея в автобуса слушали музика, снимали се, прегръщали се, били красива картинка. И ето, че пристигнали в Париж, тя вървяла по Шанс Елизе със своите приятелки възхищавайки се на града на любовта, мислейки си за нейното момче, макар и да не било официално, макар и да не си бяха обещали, че ще са заедно тя знаеше, че той е нейн, той се забавлявал с неговите приятели може би дори не я е споменавал пред тях, но тя определено бе заела място в мислите му и това й стигаше. Настъпи вечерта и както всяка друга тя отишла при него и техните приятели, говорили си, пийнали малко, смели се, правели глупости като да омотаят стаята с тоалетна хартия, били като 3то класници, но се забавлявали. Тя го дръпнала извън стаята и му казала за чувствата си, и преди да довърши изречението си, устните им вече се били впили едни в други, това е тя получила своя отговор, а той получил своето момиче. Хванали се за ръце и влезли в стаята, тази вечер те заспали прегърнати и усмихнати, оставали им още 7 дена да обиколят Париж, Виена, Белгия и това били най-хубавите й дни до момента, през деня можели да разменят само погледите си и да споделят слушалки слушайки любимите им балади, но вечер успявали да се откъснат от другите и да бъдат само двамата, говорели си, прегръщали се, живели своята приказка, тя била най-щастливата заспивала в неговите прегръдки всяка вечер, но ето, че се върнали в България, те продължили своя романс, но всичко било различно, вече нямало вечери които да прекарват заедно, нямало автобус в който да слушат музика и да си правят унизителни снимки, не било така приказно, но тя продължавала да се влюбва все повече и повече, а той угасвал и угасвал, ставал студен, избягвал обажданията й, срещите им, момчето от Париж изчезнало, превърнало се в онзи за когото разказвали истории как наранявал всичко що се докосне до него. Когато той заминал далеч далеч на екскурзия със семейството си, това бил края, тя го знаела, чувствала го...
Седях в колата на майка си, пътувахме и изведнъж телефона ми извибрира, погледнах съобщенията си \"****, трябва да ти кажа нещо... \" така започваше, продължението скъпи ми приятелю предполагам, че знаеш. Бях в шок, знаех, че този момент идва, но пак болеше, много! Едва сдържах сълзите си. Отговорих с \"добре\" и захвърлих телефона, в този момент нещо в мен се пречупи, какво се случи? Той обеща, че ще е до мен, обеща, че няма да ме предаде. Сърцето ми се счупи, когато тъкмо се беше събрало, отново се разпръсна на частици, малки и незначителни, не можех да говоря, не исках да говоря, всичко беше пред очите ми, всичко преживяно. Обвинявах се, превъртах всичко отново и отново опитвайки се да разбера какво се промени, цялото ми тяло болеше, ума ми беше завладян само от въпроса \"Защо?\" не се бях чувствала така разбита и празна от дълго време. И тогава осъзнах, та аз не значех нищо, той не бе онова момче, което мислех че е, той бе точно онзи когото всички описваха, студен, неспособен да обича, егоцентрик. Но знаеш ли пак бих се върнала при него, пак бих му дала шанс, пак бих се унижила за да го имам само за себе си дори за ден, защото с него бях жива, бях шастлива и по-истинска отколкото някога съм била... но читателю вече го няма този шанс, защо ли? Защото той спря да се обръща...