Ами, да!... Аз съм много различен, непригòден за този живот и от всички съм най, най-себичен – низостта за човешкия род. Непривичен, дори неприятен, нямащ никакви вече мечти – по орли и по гарвани пратен, ала свикнал и с тях да лети. Като в срутена библиотека, надълбоко у мен се таят, ту разходки по лунна пътека, ту легенди, които шептят. Пиша стихове, пиша поеми – закопнели за други очи. Публикувам ли, почва край мене да се вика, крещи и... мълчи. Сетне, сякаш във зла чалготека, все на макс децибели гърмят, що погубват, чак смазват човека методично – кълват ли, кълват... – Кой е тоя? – понякога питат. – По духовност не ни е събрат... Пошумят още, после отсичат: – Ето още един плагиат!... Ами, да!... Аз съм твърде различен неудобен, безличен на цвят, много мразен и малко обичан – чужденец в поетичния свят. Сам си зная, че нищо не струвам, не навред съм приеман добре. Просто пич съм. Не ще се преструвам, че си пийвам доволно кафе, че чета и работя до тъмно – не обичам да свеждам глава. Аз греба от морето бездънно най-красиви, най-нежни слова. Не пропъждам коварните мисли, щом изпадна във ужас и стрес, а си пиша по белите листи, но пък с бъдеще, почващо днес.