„Спи ли Бог, не види ли, не види лииии....” - нареждаха със стиснати навътре устни жените в църквата. Мъжете пък попържаха тихо на ум и то пак там, в Божия храм дорде попът водеше утринната. Кръстеха се един по един или всички заедно, после въздишаха. Гледаха надолу, кланяха се доземи и чакаха страшното да се случи. Защото никой не помнеше, никой, туй нещо да е довело до добро. Нито старите, побелели и уважавани мъже, нито баячки и знахарки, нито пък баба Марина, дето сичко знае в туй село.

Само тя нехаеше. Смееше се отметнала назад глава, руменееха страните й като божурите напролет, а косата ииии, пусто опустяло, косата иииии. Какво й туй нещо, каква е таз свила. Руса, та чак бяла, дълга и дебела плитка, тежи ту на чудните й гърди, ту досущ  змия играе по гърба и. Очите топли като на кошута, кафени,  вити вежди, снагата да не приказваме. Тънка, височка, аха да се прекърши като младо дръвче от бурята, но неее, не. Ячка и силна беше снагата й. Капка. Името й е Капка. Защо тъй са я нарекли никой не знаеше. Ни баба й се беше чумерила кога я кръстили, ни дядо й напреко рекъл. Чудна мома е Капка, ама сички знаят, че туй нещо носи лошаво на хората. Хубост женска кога й прекалена води или турци в селото или лудост мъжка, или пък някоя пакост. Без нищо не минава. Капка е  и работна. Нейната градинка никогиш без цвете не остая. Пролет ли дойде, нежно зацъфтява, цветя уж като у други жени, ама не са баш тъй. Миришат повече, цъфтят повече, аленеят, синеят, зеленеят. Даже зиме, посред снега, нейните чемшири не тъмнеят. Зеленеят и по тях сняг не се задържа. Надничат людските очи в градинката й, в двора й тейкьов, заглеждат белите перденца по прозорците и после отминават с тежки въздишки. Хем ги е страх хората, хем пък се радват. Жените ту завиждат, ту се умиляват, ту пък искат да са като Капка.

Кога се подигна момичка, зеха да идат сватовници да я искат, ергени обикаляха деня и нощя край дуварите на тейкьовата й къща, чорбаджийските синове мира нямаха - сякой искаше сватба да дигне  и  Капка под венчило да заведе.

Не я даваха още, мълчаха техните. Капка се смееше, бакърите й блестяха на извора, снагата й трепетно събираше погледи около себе си, водата й нивга не се стопляше. Все едно сега налята, бистра и студена, прясна.

Събираха се ергените по седенките и си шушукаха. Чудеха се защо Капкин тейко не я дава, майка й дума не отваря. Нямаше ли тъдява за нея достоен. Не ги ли харесва, не й ли стига богатство, мъжка сила и кадърност?

Капкините майка и баща не ходеха весели, отпращаха сватовниците, трепереха над чедото си. Радост нямаше в тоз дом, все по-голяма мъка налягаше. Пак се чудеха хората, пак мира нямаха. Що тъй, какво не им достига, нямат ли чедо за чудо и приказ. Да не е болна Капка, да не я люби Змей? Нямало такова нещо казваха моми и ергени, никой не е виждал по седенки Змей да я причаква, да я грабва и отнася. С дружки се прибирала, смеела се като всички, закачала се с ергените. Ама толкоз. Либе нямала, Змей не я либел. „Да не би пък уруки да й?” - зеха наново чудом да се чудят из селото. Не било уруки, рече селската знахарка. Не са ходили ни майка й, ни баба й да търсят помощ. Пък и баячката намерила сгода сама да види  какви сили витаят покрай хубавата мома. Не било за разправяне. Нямала уруки Капка, нея сила някаква я пазела. Голяма сила, не давала прилеп да прехвръкне наоколо, камо ли зли сили и уроки. Бре, такова чудо досега в селото не е имало, дивеше се мало й голямо.

Една вечер лятото, кога Капка била на извора с дружки и много ергени, светлото като ден небе причерняло. Зачудили се всички, бързо падал мрака. Задухал силен вятър, забързали да тръгват, наливали бакърите, момите грабвали кобилиците. Понечили да бягат, да се прибират, не могли. Сила някаква ги затискала към земята, вихър се завихрил, светнала светкавица, Ангел небесен слязъл сред пламъци. Леко стъпил пред Капка, а тя се усмихвала, усмихвала отнесено. Очите й гледали другаде, засветили с неземна светлина. Ангелът я хванал за ръката, погалил снагата й и о, чудо. На гърба на момичето се отворили бели, големи крила, ангелски. Моми и ергени немеели, сърцата пърхали в  гърдите до несвяст. Сънуват ли, на оня свят ли са отишли. Обърнала се Капка към тях, махнала леко с бялата си ръка и рекла звънко: „Сполай ви, мили хора, живейте в мир”. Повдигнали се леко от земята тя и Ангелът, увиснали за миг на смаяните хора и отлетели нагоре, във висинето. Пламъците се вихрели след тях, вятърът свирел, станало пак много тъмно.

-Най-после, успешно завършен експеримент - каза ръководителят на космическата лаборатория. - Още един успешен момент в кръстосването на земляни и наши. Добре дошла. След пет обиколки, след адаптация, заминаваш на Сириус. Има задачи за тебе, наблюденията ще привършат до тогава. Всъщност отдавна те наблюдаваме, всичко мина добре, успешно. Двайсет земни години бяха добър период. Това е точното време за тези експерименти. Данните са добри. Време е да поемаш новата си работа.

Селото беше в несвяст, родителите на Капка само ронеха сълзи, думи не проронваха. Питаха ги, разпитваха, те мълчаха. Най-подир бабата разказала пред старите жени и свещеника. Някога, кога булката й, Капкината майка зачевала, явил й се на сън Ангел. Рекъл: „Чедо, ще родиш за чудо и приказ, женско. Двайсет години при тебе ще расте. Ще го гледаш, ще му се радваш като другите хора, но няма да си като тях. Ти си избрана както е била избрана самата Дева Мария. Детето ти един ден ще вземем при нас си, защото тя е наше чедо. За тебе ще остане радостта от туй, че си била майка и че си отгледала такава дъщеря, от небето”. Ей туй било. Разказала Капкината майка на свекърва си, двете жени дума не казали на никого. Само мъжете им знаели. Все се чудели какъв е тоз сън. Подир туй, щом Капка се родила и растяла чудна като самодива, като Ангел небесен, взели да се сещат все по-често за съня. Кога момичка порасла, вече вярвали на съня и все по-голяма мъка ги налягала. Капка пък се смеела и им думала: „Не жалете, майко, няма да ви оставя дорде сте живи на тоя свят. Все ще ви помагам, все ще ви закрилям, даже и да не ме виждате наокол”. Ей тъй им думала, прегръщала ги и на душите им изведнъж ставало светло и спокойно.

Затуй думаха жените, старите,че много хубост не е  на хубост. Все нещо се случва. Различен ли й чиляк, друг ли й, не е на добро. Най-хубаво е да си е наш, да няма божия намеса. Да си живее живота като другите, да се ражда, жени, труди и умира като другите. Туй, другото, е от горе и то не е наше, то е друг свят.

Милка Маркова