Ще ме познаеш по погледа,
отнесен в небето,
гони  вятър и пурпурен  залез,  
там и където...
Ще чакам в сенките на сивия цвят,
смесен от черно и бяло,
като стар френски шансон
ще се нося, отнесено, вяло.
Лъкатушеща капка  ще бъда,
признавам сълза е,
моят цвят още не е измислен,
твоят какъв е?
Счупих си четките-  всичките,
омазани в грешни нюанси,
скицирах напразно размазани
черни  и тъжни романси,
намразих моливите,
спрях да рисувам цветя в тефтери,
без интерес слушам  хората- 
техните смешни  химери.
Като лист отронен от младо дърво,
призрачно гния  в реката,
нося се  гола, прозрачна
със старчески петна по душата.
Намери ме. Мога да бъда всякаква,
но искам вече  да притихна,
намери ме, ще ме познаеш,
ще сведа глава, ще се усмихна.
Аз спрях да те търся,
явно в мен няма любов и надежда,
раздадох я всичката, навита в кълбо
в сърцата на хората прежда.
Прашен спомен е вече,
ненужен предмет, скътан дълбоко.
Намери ме, ще ме познаеш,
без теб в този сявт е  жестоко.