Във морета от сапфири,
в океани от стомана,
плуват сребролюспи риби,
глухонеми, неразбрани.

Мъчи се да ми промълви
рибка приказки незнайни,
но с вода уста се пълни
и потъва с свойте тайни.

В турмалинови простори
птици стрелкат се, изчезват.
Стигат ли небесни двори?
Облаците ли извезват?

Нямат пречки и предели
в устрема към светлината,
но прибират се след време,
във дома си – на земята.

И в сечение напречно
са небе, земя, водата,
както и човекът –вечно
свързващ мост е по средата.

Над глава му птица шари,
до крака му риба стига,
господар на всички твари,
Господ него го издигна. 

Но такъв ли си остана –
мъдър, величав човекът,
или може би престана
да е с Бог докрая векът?

Диогене, и аз търся,
взирам се най-вече в мене –
съвестта си да отърся
от греховното є бреме.

Векове след теб е даден
пътя праведен и светъл,
но обрасъл е, забравен
и... къде ли е човека?