С изпъчена гордо човешка осанка,

с душа до ковчег депозирана в банка,

с крака, изкривени от вечния бяг,

с охлузени плещи, от дългия впряг,

душен от проблеми,

от липса на време,

от всяко ненужно, но искано бреме,

с претъпкан от хиляди планове ум,

осъден вървиш по житейския друм.

Газта е натисната, нямаш спирачки,

любов и красиво робуват на пачки,

зареждаш от черната хроника страх

и чак ослепяваш от нейната прах,

не виждаш живота си толкова болен

и в кръг се въртиш  –  недоволно доволен,

и мислиш, че нравите щом са такива,

то трябва очаквано тях да покриваш,

а щом ги покриеш, е всичко наред.

Нима са делата ти масло и мед?

Когато погледнеш на себе си честно,

съзираш ли правдата бързо и лесно?

Намираш ли истини в свойте заблуди

или да откриваш ги нямаш подбуди?

Не се огорчавай от моето слово,

макар и сурово,

макар и олово!

Не  –  никого аз не желая да съдя!

Ти сам си си съдник, че твой си е пътя.

Аз само показвам, каквото съзирам.

Тънее житейския лед и прозира,

и всичко се вижда, и всичко се знае,

но всеки нехае,

търпи и си трае,

привикнал да мрази, но тегли хомота,

защото: „Това означава животът“,

„Това са отколе човешките нрави“,

„Така този казва“, „Така онзи прави“.

 

В главите ни черното днес е успяло

да влезе маскирано в розово-бяло,

а склонен това да приеме човекът,

постила му даже червена пътека

и ревностно пази го, чак до бруталност,

наричайки тази заблуда реалност!