Щом смъртта,

безмилостната,

живот покоси,

както косата

на ливадата тревата,

след нея времето,

безначалното,

безкрайното,

мъка притъпява,

душа утешава,

сълзи пресушава.

Спомени остават

да ни напомнят,

че близък е умрял,

навеки изчезнал

 в безначалното,

безкрайното,

във вечното,

което Бог се нарича.

Атеиста го отрича,

без да проумява,

без да осъзнава,

че и той е част

в живот и смърт

от таз Вечност-Бог

със закон строг,

закон  неотменим,

закон ненарушим,

закон вечен,

над който човека,

от века до века

власт няма,

законът над него има.

Вечността,

над конечността

власт притежава

и конечното вечно да стане,

чудо не може да стане.

Конечното!

Все конечно си остава.

И  Вечното!

Все продължава,

за родост и мъка

за красота и разлъка

да го създава

и унищожава,

когато на човека

от века до века

живот дава,

и от живот лишава

и тайната голяма,

дълбока за човека яма

за живота и смъртта,

продукт на Вечността,

в битието

и небитието

неразкрита

неузната

навеки си остава

за човека,

до века.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                               

1999г.