Дадох толкова много надежди, но за мен не прибрах ни една, а животът ме гледа под вежди и очаква да рухна сама. Изморих се да бъда полето, закопняло за пъстри лъчи, недокоснало с пръсти небето, неживяло преди да заспи. Обещавах на всички откритост и облякох света в светлина, но душата ми мрачно се скита със товара на свойта вина. За какво съм виновна – че падам? Че от мене изтича любов? Че очите ми тихичко страдат и в илюзии търсят покров? Че поисках на части да стана и на всички по малко да дам, но не знаех, че многото рани ще излеят кръвта ми във храм, и че всяка минута ще моля да съм пълна отново с живот, но безкръвните жили ще тровят на сърцето последния ход, и ще бродя в мен празна и гнила, за да търся свободна земя и във нейната почва попила за пореден път да се родя...