Едно време било, ама много отдавна трябва да е станало - още когато хората не разбирали нито от математика, нито от поезия или може би по-рано, когато живеели на стада като маймуните. Та, тогава в света и над земята властвали незнайни сили, които правели и чудеса, и добро, и зло, защото си нямали друга работа и просто се забавлявали. Хората имали страх от тях, не ги виждали, но ги почитали и наричали Богове. Дори решили, че за всяко нещо си има свой отговорник и всичко в живота им зависи от настроението и доброто намерение на невидимите сили.
            И както вече разбрахте, всеки бог си имал точно определени задължения, за да направи каквото трябва и както трябва за хората и тяхното добро. Отговорността на всички била голяма, но един ден Богът на хармонията, любовта и красотата решил да си вземе отпуска, защото според него си свършил добре работата и направил света прекрасен. Освен това прекалено много труд и средства вложил в съчетанието на цветовете  и равновесието на нещата, че чак се изморил. Затова легнал на един облак, завил се с друг и заспал дълбок сън. Да, ама другите богове се намръщили и започнали да мърморят:
            - Това не е редно!
            - Какво ще кажат хората?
            - Излагаме се…
            - Така не може!
            - Ще настане бъркотия, ако и ние си вземем отпуска или легнем да спим…
            После взели да спорят и накрая Богът на бедите и нещастията се скарал с Бога на богатството и охолството. Единият крещял:
            - Ти си виновен за бедността и болестите на земята!
            - О, а ти с твоята алчност направо превърна света само в лош и фалшив блясък – отвръщал другият.
            Дълго се разправяли и накрая решили да видят кой от двамата е по-силен, по-велик и по-полезен на хората. Речено и сторено. Спуснали се на земята и започнали щедро да раздават това, което можели и знаели. Голяма работа били тези богове и сторили странни неща. Копаел селянинът земята си и не картофи, а пари вадел... Хвърлял рибарят мрежата в морето и вместо риба, злато хващал... Ловецът сребърни птици ловял в капаните си, а градинарят скъпоценни камъни за цветя берял...
            - Бре, че чудо невиждано! – цъкали хората с език и благославяли божествената сила.
            Да, ама от друга страна град валял, житото унищожавал. После студ земята сковал и всичката храна загивала… А после като грейнало едно силно слънце, пожари пламвали, земята изгаряли, млякото вкисвало, животните слабеели… Но злато яде ли се?  Ще умре всичко живо от глад и от жега!… Уплашили се хората, разболели се, не знаели какво да правят, развикали се, боговете проклинали. Хаос настанал…
            И ето, че цялата олелия стигнала до небесата и от нея се събудил Бога на любовта, хармонията и красотата. Скочил и като се развъртял едно хубаво, издърпал за ушите ония двамата пакостници – Бога на бедите и нещастията и Бога на богатството и ги върнал горе, където им било мястото. После въвел ред на нещата, като издал заповед, в която се казвало, че всеки трябва да си знае силата  и да не се бърка в работата на другите. Така всичко си дошло на мястото, а хората си отдъхнали и заживели мирно и щастливо.

 Рая Вид, 02.07.2014