Прериен ловец улови
стадо вихрени коне,
във конюшня ги затвори
и ги стегна със въже.

Кончетата своеволни
цвилеха до сутринта,
виждаха поля просторни,
необятност, свобода.

Вън препускаха другари –
тропот вихрен, шемет луд,
а той дързостно постави
на главите им хамут.

Във копитцата им млади
им пирони закова
и подкови им направи –
тежки, твърди железа.

И затвори красотата
в ранчото си, в заден двор,
тикна ги дори в тъмата
на вмирисан, стар обор.

Ой, вий, кончета-мустанги,
как скърбя за вас сега!
Волност – окована в пранги!
Вихър – да оре земя!

Как човекът няма мира!
Как хармония руши!
Как природа деформира!
Ах, да – с подтици добри!