Бях се запътил към един съученик,

но неочаквано някакъв пътя ми пресече,

изглеждаше на пръв поглед доста велик

и в същото време някакво човече.

 

„Извинявай“ – спря ме той засмен

в онзи декемрийски снежен ден

и взе да ми разправя небивалици почти

пълни с надежди и мечти. 

После ми предложи от едни ексесоари –

маратонки и други джунджурии.

„Господине, те са твърде стари,

а и ги има по всички сергии.“

 

„Луд е, не му обръщай внимание“ –

случаен миновач ми каза.

Но продавачът говореше с такова словоизлиание,

че направо теорията на онзи размаза.

 

Загледах го и ето, че разбрах,

затова попитах: „А има ли неща такива,

които сълзите превръщат във смях

и идващото нещо веднага си отива?“

На свой ред той ми отговори:

„Да виждам имаш остър ум.

Но не е важно кой с кого спори,

а дали ще бъде чут вдигнатият шум.“

„Но защо си говорим тези неща,

Вие за мен сте един непознат?“

„Прав си, но денят си е ден, нощ е нощта,

а кой от нас е от светлият свят?“

 

„Ти – той ме посочи с пръст –

И ти ли погубваш душевната младост.

Животът е дълъг, но и толкова къс,

а много хора живеят го вече без радост.“

 

Да ви кажа ли каква е поуката,

ако някой се засегне да ми прости,

но ми омръзна еднообразието и скуката,

мъртвите надежди приспали всички мечти.