Мисли разпилени - като тъмен пух,

споменът навява в моята душа.

Мъката разсича тъп неясен звук,

слънцето попива моята сълза!

 

Времето минава яростно край мен,

бавно остарява мойта самота!

Слънчев лъч проблясва в сивия ми ден,

щом почувствам близка нечия душа!

 

Всичките години – с четри времена,

са клеймо по мойте слепоочия!

Ти защо така ми отреди съдба?

Ти защо реши да бъда ничия!?

 

Антоанета Александрова