Чувам стъпките ти,

звукът от тях ме убива,

не приближаваш вратата ми,

 заедно с теб част от мен си отива.

Чувам стъпките ти,

все по-глухо, далече,

натежават очите ми,

солта пропива ме вече.

За да чуя стъпките ти

до безкрай се напрягам,

затварям очи, виждам лицето ти,

отворя ли ги с тишината оставам.

Край! Тишина! Нищо не чувам!

Онемях! Ослепях!

Скри се слънцето, заваля,

вратата скърца отворена,

не пожелах да те спра.

Не е грешка, а избор!