И вали силно в мене тъгата ми,
лунен лъч вече скрива ми слънцето;
от скръбта и мечти не дочакани
зрее на самотата ми зрънцето!

Черна плът змийско тяло усукала,
по врата на душата –поредната,
води пак моята орис към пъкъла
и ми слага клеймото „последната”!

А от мен пие мощ добротата ти
и прощавам не казвани истини,
зъб вампирски оголи съдбата ни
и забива го в чувствата искрени.

Докажи, че ме чуваш  с душата си,
Подари ми писмо- от отвъдното,
Покажи на света, как луната ти,
може да е по-ярка от слънцето!

Антоанета Александрова