Градът прииждаше като река,

понесла слънце, листен шепот,

бодеше мраморът. Ехтяха речи...

Витрините се свличаха от суета.

 

Под скъсаните сенки уморено

котаците се правеха на сфинкс

и песовете обикаляха арената

без вяра в клоунадите на мим.

 

Човешките потоци се стремяха

да стигнат нещо – кой го знай...

И все по-бавно циферблатите

въртяха графика на жълтия трамвай.

 

И аз се сливах с пъстрата тълпа,

небрежно модна, дезертирала

по шорти, потници и черни очила

от офиси и складове на грижите.

 

Не бе ли тоя тласък танц и флирт

със времето, с живота и заблудите?

Кой по-добре крадеше миг след миг -

бездомна твар или напудрената лудост?

 

Един готвач от ресторанта „Панда”

нареждаше горчиво-сладка реч,

между уханните блюда се вдигна вяра -

животът все е чужденец!

 

Привидно ласкав и примамлив,

турист суетен покрай нас,

на прицел в обектива му случайно

заставаме за снимка – със или без гланц.

 

Затуй – по още бира! Съседът морно

вдига знак. И той с тъга разбира,

че в тоя ресторант да бъдеш някой

е по-добре усмихнато да замълчиш.